Джон Кейс - Синдромът

Изтощена и уплашена, Ейдриън също си сложи колана, после скръсти ръце пред гърдите си и загледа напред, напълно вцепенена.

— Ето го — каза Дюран.

Един мъж с подивял поглед изскочи от страничната врата на мотела и започна да се оглежда.

— Вечно ли ще стоим тука? — попита Ейдриън.

В отговор Дюран премести лоста на задна скорост. Гумите изсвириха и изстреляха доджа назад към предницата на черния меркюри, паркиран на десетина метра зад тях. Чу се пукот на строшени стъкла, изригна гейзер от антифриз — капакът на другата кола се огъна на две, двигателят хлътна навътре, а дясната гума клекна.

Ейдриън изпищя, а мъжът на входа на мотела изрева от яд. Дюран рязко подкара напред и каза:

— Знаете ли, коланите не са само приумица на пътната полиция. Те наистина са полезни.

Дъждът бе преминал в мокра мъгла. В разсеяната светлина проблясваха локви; градът заспиваше.

Дюран погледна Ейдриън — тя тихо стенеше. Държеше се като след мозъчно сътресение — ту отпадаше, ту се съвземаше. Излязоха на магистралата и се насочиха на север. Ейдриън помоли да спрат и повърна. После се почувства малко по-добре.

Не говореха. Той поотвори автоматично смъкващите се странични стъкла, за да може студеният въздух да ги ободри. Докато минаваха край Капитолийския хълм, се обърна и я попита:

— Ще се обидите ли, ако ви кажа нещо?

— Какво?

— Казах ви, че ще стане така.

Тя примигна. И се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Само това, което казах: предупредих ви.

— И за какво ме предупредихте? — Тя се намръщи още повече.

— Да не отивате на работа.

Устата й се отвори, тя понечи да възрази, но се отказа и се сви в седалката. Беше жестоко да й го навира в лицето — въпреки че беше прав. Особено когато беше прав. И ако сам не се досещаше за това, тогава…

След малко тя попита.

— Къде отиваме?

— Към Бетани Бийч.

Тя го погледна невярващо.

„Вече е по-добре“ — помисли си той.

— Полудяхте ли? Не мога да отида там! Трябва да работя!

Дюран не каза нищо.

— Обърнете колата — настоя тя.

Дюран се засмя.

— Наистина искам да се върна! — повиши тон Ейдриън. — Отбийте и излезте от магистралата.

— Няма.

— Как така „няма“? Спрете шибаната кола! Аз съм я наела. Тя е моя — оох! — Тя се пипна по тила и се втренчи ужасено в окървавените си пръсти. — Не е нормално — оплака се тя.

— Кое не е нормално?

— Да съм с вас.

Край тях профуча огромен камион, който разтърси колата и я покри с мъгла от пръски. Мълчаха дълго. Минаха отклоненията за Анаполис и Дюран забеляза първия знак, сочещ пътя към моста „Бей“.

— Защо Бетани? — попита тя след малко.

— Като дете прекарвах летата там — отговори Дюран. — Имахме виличка на брега.

— Сигурен ли сте? — Тя го погледна скептично.

— Разбира се, че съм сигурен.

— Нали паметта ви изневеряваше. Имам предвид, че не сте наясно кой сте, откъде идвате и така нататък.

Голям зелен знак пред тях ги предупреждаваше да не пият, докато шофират: „Към плажа“, пишеше отдолу. Следващият знак им изброяваше радиочестотите, предаващи пътни новини и съвети. Насочиха се покрай металната ограда към будките за пътна такса. Дюран намали, подаде на служителя петдоларова банкнота и му каза да задържи рестото. Часовникът на таблото показваше 2:49.

На средата на моста той се обърна към нея и каза:

— Спомням си точно и къщичката.

— Разкажете ми за нея — каза тя.

— Ами, имаше си име. — Дюран сви рамене. — Всички си имаха имена, всички вили в старата част на Бетани.

— Нещо друго? — попита Ейдриън.

— Преди време градът е бил църковен лагер. — Той я погледна сериозно. — Къщата ни се казваше „Плажен рай“. Беше написано на ръка, на дървена табелка. До входната врата. Вратата беше стъклена.

— Колко оригинално! Какво друго си спомняте?

— Тъпият звук, който издаваше вратата, когато се удареше в рамката; и как се белеше боята от тавана над верандата.

Той спря, после продължи:

— Спомням си и градината — всъщност не беше точно градина. Но си спомням растенията: две хортензии, няколко перуники и леха теменужки. Спомням си душа на двора и как през дъските на пода се виждаше земята.

— Хм — каза тя, впечатлена въпреки желанието си. — И кой беше собственик на вилата?

Минаха през Кент Айланд — по търговската улица, пълна със сергии и лавки за бърза закуска.

— Родителите ми — отвърна той.

— Семейство Дюран?

— Знам какво си мислите — каза той, — но да. Семейство Дюран. Така се казваха.