Джон Кейс - Синдромът

После се качи на асансьора с едно красиво момиче с работна престилка, което изтъркаля ролковата си кофа и четката през вратата на втория етаж. Тя остана сама в асансьора и светът изведнъж й се стори неестествено тих — докато вратите не се разтвориха и от някакъв транзистор във фоайето не я заля вълна от техно музика.

Дъждът беше спрял, но влажният вятър брулеше страните й. Тя забърза към колата. „Ако нещо ще се случи — помисли си, — сега му е времето и мястото.“ Но не забеляза нищо подозрително. Една стара дама разхождаше кученцето си. Млад шизофреник се беше изтегнал на една пейка, облечен поне в няколко палта. Няколко музиканти пред малкия клуб до булевард „Уайтхърст“ си подаваха цигара марихуана. Паркирани коли и бусове — но не и нейната. През гърдите й премина вълна от страх, но отзвуча бързо, когато се сети, че не търси собственото си субару, а нов додж.

И той си беше на мястото.

Надникна през стъклата, за да се увери, че задната седалка е празна, мушна се зад волана и включи запалването. Под капака на колата се чу провлечен шум. После отново и отново. Тъкмо когато започваше да се паникьосва, двигателят заработи с приглушен рев. Успокоена, тя подкара към улица „Рок Крийк“.

Докато минаваше покрай център „Кенеди“ — тази вечер имаше ново шоу — забеляза в огледалото за задно виждане лъскава черна кола. Не видя каква е точно, но се движеше сравнително бавно и изглеждаше съмнителна. Дали не беше видяла същата кола на паркинга, докато търсеше своята? Реши, че греши. После движението се засили и тя набра скорост към моста. Когато отново погледна в огледалото, зад нея имаше някакъв микробус.

Успокои се и отново се замисли за Дюран.

Не можеше да повярва, че ще трябва да прекара още една нощ с този тип — или, което беше още по-лошо, че в момента той е единственото й доверено лице. Това я притесняваше най-силно.

Пак погледна в огледалото. Блестящата черна кола не се виждаше, но в това оживено движение кой би могъл да каже?

В ярко осветения „Султан“ в Спрингфийлд поръча храна за вкъщи и седна да изчака, преглеждайки развлекателната част на „Поуст“. Имаше страхотна рецепта за запазване на лимони и докато я четеше, тя пожела от цялото си сърце да може някой ден да прави подобни неща — вместо да прекарва неделите си, опръскана с асфалт. Накрая собственикът се появи от кухнята с две затворени кутии от стиропор, пълни с ориз, кебап и салата.

Мотелът беше само на няколко минути, което беше добре, защото, докато излизаше от „Султан“, видя лъскавата черна кола — е, не беше съвсем сигурна, че е същата. Беше паркирана на трийсетина метра между други коли, в посока, обратна на нейната. Това, което привлече вниманието й, бе, че стоповете светеха. Забеляза също, че от ауспуха излиза синкав пушек, дори мярна ръка, която нагласи огледалото откъм дясната страна.

Видя всичко това с периферното си зрение, без да обръща глава към колата, и разбра, че в нея има двама души. Чувстваше погледите им през страничните огледала. Или поне така си мислеше.

После се качи в наетия додж и пробва да запали. За втори път тази вечер колата не припали веднага. Но все пак двигателят заработи и тя наду газта през паркинга като психясал тийнейджър; очите й бяха в огледалото. За секунда й се стори, че фаровете на блестящата черна кола светнаха, но когато зави, зад нея нямаше никой.

Ако я следяха, сигурно бяха променили решението си относно Дюран. Защото единствената причина, поради която я преследваха — нали можеха да я хванат още пред офиса — беше да го открият. Което беше странно, защото Дюран не беше тяхна цел. Поне не им беше цел вчера. Вчера онзи якият — Мечката — не го уби, а обърна оръжието си към нея. Така че нещо се бе променило… но защо? Може би заради нахлуването в съседния апартамент? Обаждането до 911? Или може би никой не я преследваше?

Скоро стигна паркинга на „Комфорт Ин“ — обширно пространство, залято с бетон, с трепкащи розови отблясъци от живачните лампи. Побърза да се мушне в мотела, отиде право до асансьора и бързо влезе в стаята. Дюран седеше зад бюрото и четеше „Поуст“.

— Навреме идвате — каза той. — Умирам от глад.

Тя остави кутиите с храна на масата, изгаси лампите, отиде до прозореца и надникна иззад завесите. После каза:

— Мисля, че ме следяха.

— Какво?!

— Не бях сигурна, но… да, проследили са ме.

Той застана до нея и надникна през леко отдръпнатата завеса.

— Какво трябва да видя?

— Ей онази кола. До джипа. Лъскавата.