Джон Кейс - Синдромът

Основният въпрос беше, че тези възстановки не бяха солидни. „Паметта е романист, а не фотограф“ — беше казал Шоу пред съда.

И за да илюстрира мисълта си, бе описал редица експерименти, при които пред студенти са били показвани кратки филми, а след това младите хора са били разпитвани с подвеждащи въпроси за това, което са гледали. Седмица по-късно разговаряли със студентите за втори път и било установено, че повечето от тях са въвели подвеждащите данни в собствените си спомени. На втория път те си „спомняли“ неща, за които били питани на предния сеанс — но които всъщност не били гледали. „С други думи — бе казал Шоу, — те са оформили псевдоспомени.“

Ейдриън стана, протегна се, излезе навън и вдиша с пълни гърди влажния въздух и мириса на океана.

Всичко се въртеше около паметта. Фантазиите на Ники, фантазиите на Дюран! Доктор Шоу беше кралят на паметта и ако той не можеше да помогне, сигурно никой друг не би могъл. Но щеше ли да се съгласи?

Тя подиша още малко солен въздух, влезе и попита Дюран:

— Искате ли кафе?

Той поклати глава, потънал в плачливите истории на някаква сапунена опера.

С чаша топло нескафе в ръка тя седна пред лаптопа, за да извади от търсачката всичко, свързано с термина „псевдопамет“. Миг по-късно пред нея се появиха десетина заглавия; повечето се въртяха около използването на хипнозата за „лекуване“ на спомените на лица, претърпели сексуални нападения — точно какъвто беше случаят с Ники. Феноменът, изглежда, беше епидемичен, дискусията около него — твърде активна. Дори бяха създадени и организации с идеална цел: „Фондация за фалшивата памет“, чиято цел бе да разбива подобни спомени, и „Вяра в децата“, която търсеше начин да подпомогне страдащите от болезнени спомени. Доколкото си спомняше, в завещанието си Ники беше отделила пари за втората фондация.

„Лекуването“ на спомените беше станало нещо обикновено — и, разбира се, твърде противоречиво — така че Националната асоциация по психология беше въвела известни правила. Първо, терапевтът трябваше да е нащрек да не подвежда несъзнателно пациентите си към „разкриване“ на дълго потисканите събития на насилие — които всъщност може и никога да не се бяха случвали.

Според второто изискване терапевтът трябваше да знае, че възстановяването на някои спомени по пътя на насочени представи или хипноза може да доведе до съдебен процес — ако се разкрие връзка с определена личност. Доколкото тези „подсилващи паметта“ техники увеличаваха „внушаемостта“ и образуването на псевдоспомени, редица застрахователни компании изискваха сеансите от такъв вид да бъдат записвани на аудиокасети за защита на терапевта.

И именно по този път беше спечелено делото „Брустър“. Списание „Американ Лойър“ пишеше:

„Коментарите на Шоу по записите на терапевта по време на сеансите с госпожа Брустър бяха особено показателни.

Той я е подвеждал — каза професорът пред съда. — Ако слушаме въпросите, които й е задавал, става ясно, че той е предлагал предварителен сценарий, който по-късно тя е възприела като свои собствени спомени. Процесът се превръща в пълно сътрудничество, в някакъв псевдолечебен заговор, в който тя допълва сценария с все по-нарастващо чувство на омерзение към определен субект, а терапевтът — от своя страна — я окуражава с прояви на съчувствие и поздравления.“

Ейдриън изключи лаптопа и стана. Шумът на прибоя започваше да й действа на нервите.

— Буден ли сте? — подвикна тя.

Дюран се появи на вратата на кухнята. Лицето му беше зачервено и сънено.

— Почти.

— Спомняте ли си магнетофонните записи, които сте правили?

— За застрахователната компания ли?

— Да. Питах се дали може да ми разкажете за тях. Може би е възможно да набавите копия?

— Имате предвид сега ли?

— Ами — тя го изгледа малко нервно, — да, сега. Ако не сте много зает…

Той погледна часовника си и се усмихна лениво.

— Мисля, че имам малък прозорец в програмата. — Отиде във всекидневната, взе дистанционното и изключи телевизора. После вдигна телефона, набра служба „Справки“ и след няколко минути тя го чу да казва: — Само не ме свързвайте с телефонен секретар, окей? Защото веднъж вече звънях на този телефон. Бих искал да се свържа с „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“, нали може? Ем-Джи-Ей. „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“.

Слуша известно време мълчаливо, после затвори.

— Какво има? — попита тя.

— Не мога да намеря номера на фирмата. Това е нелепо — знам адреса им. Нали пращах касети два-три пъти седмично. Всъщност — той потупа джоба на спортното си сако — все още имам една.