Джон Кейс - Синдромът

Дюран: Не. Не си ходил пеш. Може би си карал кола. Спомняш ли си — ти си бил в кола. През нощта.

Хенрик: Да.“

Ейдриън погледна Дюран — той седеше леко разкрачен, приведен напред, и слушаше внимателно.

„Дюран: И чия беше тази кола?

Хенрик: Аз… не си спомням.

Дюран: Не беше ли автомобилът на родителите ти?

Хенрик: Да. Така беше.

Дюран: Превъзходно. И после какво стана?

Хенрик: Имаше светлини.

Дюран: Какви светлини?

Хенрик: Мислех, че са светлини от фарове, но…

Дюран: Не, аз ти казах това, Хенрик: това беше мисъл на баща ти. Ти си бил на седем години и не си знаел какво да мислиш. Тогава светлината е била навсякъде. Ти си бил окъпан в нея, помниш ли?

Хенрик: Да, да, разбира се.

Дюран: И на какво ти приличаше това — кажи ми, Хенрик, на какво приличаше?

Хенрик: Не знам.

Дюран: Не беше ли като светлина на прожектор?

Хенрик: Да! В гърдите ми. Това беше като светлина на прожектор в гърдите ми!“

Ейдриън спря магнетофона и се взря в Дюран — той се бе ококорил невярващо.

— Вие сте го насочвали — каза тя.

Той кимна.

— Все едно че е по сценарий — допълни тя.

— Знам.

— И такава ли според вас трябва да бъде „терапията“?

— Не. — Той поклати глава. — Това е… нещо друго. Не разбирам…

— И този тип си мисли… какво? Какъв е проблемът му?

— Той халюцинира. — Дюран се изкашля. — Мисли си, че е бил отвлечен от летяща чиния. Смята, че в сърцето му има червей, който му дава заповеди.

Ейдриън избухна в кратък, гневен смях, който спря така внезапно, както бе почнал.

— И какво според вас правехте с този мъж?

За миг Дюран не можа да отговори. После пак се изкашля и каза:

— Като че ли се опитвам да го влудя.

— Като Нико, само че с друга история.

Той не знаеше какво да отговори.

Ейдриън натисна копчето и заслуша как Дюран водеше пациента си все по-навътре в лудостта. След половин час, когато сеансът приключи, тя натисна бутона „стоп“ и го погледна.

— Не разбирам защо сте набутвали целия този… боклук в хорските глави?

— Не знам.

— Като че ли сте ги подготвяли за шоу! Искам да кажа, че сестра ми си мислеше, че когато е била на десет години, сатаната я е изнасилил, а този тип — Хенри…

— Хенрик.

— Както и да е! Този тип си мисли, че има червей в главата…

— В сърцето.

— Недейте! Аз не съм ви пациент!

— Знам, но…

— Какво става, докторе?

Той поклати глава.

— Не съм сигурен. Но мисля, че това не съм аз — не съм аз.

— Какво?

— Аз не бих могъл да говоря по този начин с пациента си.

— Но се чухте, нали?

— Знам, но…

— Какво? Вие ли сте? Или не? Какво е това? Какво?

— Ами това е… Просто е това.

Дюран излезе да купи вечеря и се върна с печено пиле, доматена салата и изстудена бутилка „Шардоне“. Ядоха мълчаливо в кухнята, на сивата сгъваема маса, която напомняше на Ейдриън за кухненската маса в къщата на Дек и Марлина.

— Излизам за малко — каза тя.

— Искате ли компания? — попита Дюран.

— Не. Искам да помисля.

Нощта беше хладна, въздухът — свеж. Трябваше да преосмисли болезненото откритие, че Дюран бе тласнал Ники към лудостта, също както бе заблуждавал и германеца (или какъвто беше там).

И бе намерила доказателство за това точно сега, когато бе почнала да го харесва (имаше приятно чувство за хумор и способността да я спасява от истинските неприятности)… Тъкмо когато бе почнала да го харесва (той наистина й беше станал симпатичен — висок, слаб, с меки черти и кобалтовосини очи)… Тъкмо бе почнала да го харесва и той се оказа нещо като… Распутин .

Стигна до края на пътя и помисли да се върне, но вместо това слезе по дървените стъпала и тръгна по плажната ивица. В обувките й влезе пясък, но тя не обърна внимание на това. Беше поразяваща нощ: звездите блестяха, като че ли бяха измити, луната — като излъскана златна пара — хвърляше сребриста пътека върху черното море. Приливът бе отстъпил. Прибоят тихо се приближаваше и отстъпваше и търкаляше с тих шум облите крайбрежни камъчета.

Дюран. Какво беше станало с него? Изглеждаше уязвим и крехък по свой начин, като Ники — или, най-малкото, бе също така откъснат от реалността. Тя изу обувките си и тръгна покрай водата. Какви бяха тия лудешки идеи? Не бяха нито оригинални, нито особено интересни. Малтретиране от извънземни, сатанински култ. Смешно. Никой не приемаше подобни неща сериозно — поне не сега, а и едва ли бяха вярвали в тях и навремето.

А червеят? В сърцето? Хайде де!

Беше абсурдно, но смъртоносно — да, това наистина беше смъртоносно. Бонила беше мъртъв, а и другият мъж. И типът на стълбището в „Комфорт Ин“. Тя също щеше да е сред труповете, ако не беше… Дюран.