Джон Кейс - Синдромът

— Така ли?

— Да. Както ви казах, надявам се да прегледате един…

— Уха, уха, уха! Имате предвид — пациент ли? — Произнесе думата, като че ли тя бе обещала да извади от шапката си птицечовка.

— Да.

— Ами при това положение не мога да помогна. Толкова съм претрупан с преподаване и с научна работа, че наистина нямам време за пациенти. Ужасно е да се каже, но…

— Не ви моля да приемете нов пациент, докторе — просто се надявах за предварителна оценка. Случаят е много необикновен.

— И колко необикновен? — избоботи той скептично.

— Ами, малко е трудно по телефона, но… мъжът, за когото става дума, живее в напълно измислен свят.

— По-точно?

— Мисли си, че е терапевт.

— Сериозно? — Веселостта на Шоу беше по-обнадеждаваща от предишния му скептицизъм.

— Да. И това не би било толкова зле… но той лекува хора.

— Охо! — Възбудата в гласа на Шоу нарасна в рамките на няколко секунди. — Доведете ми го в четвъртък — каза той. — Мога да го прегледам в десет.

После й даде адреса си и тя затвори с чувството, че е виртуозен изпълнител.

Отиде при Дюран във всекидневната, за да му съобщи новината; той си допиваше бирата.

— Имаме уговорка за четвъртък сутринта.

— С кого?

— С един психиатър. В Ню Йорк.

— И какво очаквате да излезе от това? — Дюран я погледна със съмнение.

— Мисля, че едно професионално мнение може да е ни от полза.

— Мнение за какво?

— За вас.

— За мен ли?

Тя кимна, готова за възраженията му: „Нищо ми няма — аз съм добре!“.

— Добре — каза той.

Следващата сутрин Ейдриън стана рано, отиде с колата до супера в южната част на селището и купи един евтин магнетофон. На връщане спря в „Мечта“ и купи кафе и кроасани.

Когато се прибра, Дюран тъкмо излизаше — приглаждаше косата си и се прозяваше, като че ли току-що бе станал.

— Мислех, че можем да прослушаме лентата — каза тя.

— Коя лента?

— Онази, която не сте пратили.

— А — намръщи се той, — тази ли?

— Какъв е проблемът?

— Сложно е. — Той поклати глава.

— Кое му е сложното?

— Ами, от една страна, има морални проблеми. Хенрик е пациент и разговорите ми с него са поверителни. Все едно че съм свещеник.

— Имате предвид, ако бяхте терапевт.

— От друга страна — той не обърна внимание на подигравката, — не съм сигурен, че това е уместно.

— Няма да ви давам под съд.

— Така ли? Нали бяхте подали жалба.

— Отказах се. Ще оттегля жалбата веднага… след като нещата се нормализират.

— И кога ще стане това?

— Ох, всичко е толкова объркано. Не мога да подавам един ден жалба срещу вас, а на другия — да си наемаме вила заедно. Това не е нормално. Но нещата не са така прости, както си мислех.

Той замълча за миг, после каза:

— Добре. Но няма да ви разкрия самоличността на пациента.

— Разбира се — каза тя. — Просто исках да чуя как провеждате сеанса.

Мъжкият глас беше дълбок и звънтящ, английският му беше превъзходен, с лек акцент от Бенелюкс. Нагласиха касетата и Дюран се настани удобно в едно кресло и се загледа в тавана.

— Всъщност вие го видяхте — каза неочаквано той.

— Така ли?

— Когато дойдохте в кабинета ми първия път.

Тя се опита да си припомни.

— Ние точно провеждахме сеанс — напомни й Дюран. — Едър мъж, с руса коса.

Ейдриън нагласяваше силата на звука. Намръщи се — не можеше да си спомни пациента на Дюран.

— И вие му викахте — не помните ли? Казахте му, че трябвало да се събуди.

— Оо… да.

— И ме нарекохте…

— Бях бясна — призна тя. — А сега тихо — искам да чуя.

Превъртя лентата отначало и увеличи звука.

„Дюран: Съсредоточете се върху дишането си. Така. Искам да дишаш заедно с мен… добре! Много добре. Можеш ли да усетиш спокойствието, Хенрик? То ни обхваща, изпълва ни до повърхността на кожата. И когато издишаме — усещането се увеличава. Ето така. Да, точно така. Искам да усещаш как въздухът влиза и излиза. Знаеш ли къде сме, Хенрик?

Хенрик: На безопасното място.

Дюран: Точно така. Ние сме на безопасно място. На скалата. Мога да чуя малките вълнички, които се разбиват под нас. И над водата се носи лек ветрец. Усещаш ли го в косата си?

Хенрик: Прелита една чайка. Над нас.

Дюран: Точно така. Една чайка се носи над главите ни с вятъра.

Хенрик: Красиво е.

Дюран: Сега искам да си спомниш нощта, когато шофираше… ти шофираше колата си… и беше на пътя към Уоткинс Глен. Помниш ли това, Хенрик?“

Касетата бавно се въртеше.

„Хенрик: Беше късен следобед — един ясен ден. Минах покрай сладкарницата…