Джон Кейс - Синдромът

— Къде беше?

— Никъде.

— Никъде ли?

— Бях заета. Забравих да ти се обадя.

Ейдриън се замисли за датата. Октомври. Началото на октомври. Точно тогава беше. Вълна от гузно удоволствие премина през нея, когато разбра, че сестра й я е лъгала. Но това беше в компютъра и това бяха нейни думи: Джак в кучкарника. / Къде беше? / Никъде.

Тя стана, протегна се и се прозя. Значи Ники бе водила таен живот. Някъде.

Събуди я дъждът — валеше като из ведро — и глухият рев на прибоя, както и чуждото усещане на голия матрак и бодливото одеяло.

Във вилата нямаше бельо, а тя бе забравила да купи от супера. Но имаше две изхабени плажни хавлии и поне можеше да си вземе душ.

Главата все още я болеше и тя внимателно опипа цицината над ухото си: като че ли бе поспаднала малко. Смъкна крака от леглото, погледна часовника си и примига от изненада — беше почти обяд!

Облече се бързо, като нахлузи тениската и шортите за бягане, макар планът за сутрешно бягане да бе провален от поройния дъжд. Дюран беше буден от часове. Седеше на дивана, обръснат и изкъпан, с дистанционно в ръка. Когато тя влезе във всекидневната, той натисна бутона за изключване на звука и каза:

— Добро утро.

— Много телевизия гледате, нали?

Това беше риторичен въпрос, но иронията го уцели по болното място. Той се замисли. Накрая рече:

— Да. Наистина много.

Като че ли едва сега разбираше това. Загаси телевизора и остави дистанционното.

— Трябваше да ме събудите — каза му тя.

— Защо? — Той сви рамене. — Навън е истински потоп.

— Трябва да свършим сума ти неща, преди да отидем в Ню Йорк.

— Какво например?

— Първо кафето — каза тя и отиде в кухнята.

В шкафа имаше кана за шварцкафе и кутия с филтри. Тя сложи кафето и попита:

— Знаете ли дали Ники е пътувала някъде?

— Къде по-точно?

— Искам да кажа, дали е напускала града — казвала ли ви е нещо такова?

Дюран се намръщи.

— Би трябвало да е в началото на октомври — продължи Ейдриън. — Десетина дни преди да се…

— Да, тя пропусна една среща — каза Дюран, — някъде по това време.

— Често ли го правеше?

— Не — поклати глава той, — почти никога.

— Имате ли представа къде е ходила?

— Не, но… когато се върна, имаше тен. Спомням си, че я закачих за това. Питах я къде е била.

— И?

— Каза ми, че била ходила на плаж.

— На кой? — зачуди се Ейдриън.

— Не ми каза. А и аз не настоях.

— Защо?

— Защото очевидно не искаше да говорим за това. А и аз не бях много любопитен.

Вятърът се усили, дъждът премина в буря. Зад прозорците проблясваха мълнии, следвани от силен тътен.

— Ники се ужасяваше от светкавици — отбеляза Ейдриън.

— Никога не ми е казвала.

— Наистина ли? Като дете в такива случаи си обуваше обувки за тенис — заради гумените подметки. После отиваше да се скрие в мазето.

Наблизо падна гръм, един откъснат клон, понесен от вятъра, се блъсна в къщата. След малко ударът се повтори. Дюран понечи да стане и да излезе, но Ейдриън го хвана за ръката и го спря.

— Луд ли сте? — И двамата се разсмяха като деца.

Ръката й още беше върху неговата и за секунда като че ли щяха да се целунат. Но после въздухът навън избухна отново — светлините премигнаха и Ейдриън подскочи от изненада, а къщата внезапно потъна в някакъв необикновен призрачен сумрак.

Ейдриън си пое дъх, преглътна мъчително и каза:

— Токът.

— За секунда си помислих, че се възнасяме — засмя се Дюран.

Решиха да играят шах — хем да минава времето, хем това не изискваше много светлина. Дюран импровизира някои липсващи фигури, като използва капачки от бирени бутилки за пешки и солниците за турове. Ейдриън не беше много добра и за няколко минути Дюран я би без никакво усилие, някак си разсеяно.

— Мисля, че сте играли шах и преди — отбеляза тя.

— Така изглежда — вдигна рамене Дюран.

— Повярвайте ми — каза тя, — не съм сериозен играч, но Гейб… Имах един приятел, който се занимаваше доста усърдно с шах — мисля, че посещаваше и някакъв клуб. Както и да е, той се опита да ме учи и мисля, че не съм съвсем боса.

Тя се замисли за момент, после подреди фигурите както преди малко и обърна дъската.

— Сега ще играете с моите фигури. И не бъдете учтив. Опитайте се да ме биете.

И той го направи. Съвсем бързо. Всъщност единствено Ейдриън обмисляше ходовете си — движенията на Дюран бяха почти автоматични, като че ли знаеше ситуацията наизуст — а тя трябваше да обикаля през всяка клопка и препятствие, които той й създаваше. На деветия ход я погледна вяло и каза: