Джон Кейс - Синдромът

След малко минаха с колата през тунела „Линкълн“ и се насочиха към центъра, където завиха на север към Уест Сайд. Откриха лесно адреса, който им бе дал доктор Шоу, но Ейдриън обикаля квартала цели петнайсет минути, за да може да паркира.

— Мразя да плащам за паркинг — обясни тя.

— Не се учудвам — отвърна Дюран. — След като изразходвате толкова много бензин, сигурно не сте в състояние да си го позволите.

Кабинетът на Шоу беше на двайсет и третия етаж на един небостъргач от опушено стъкло, сигурно супермодерен някъде около 1965 година, когато бе строен. Сега изглеждаше изоставен и мрачен, като че ли бъдещето го бе заобиколило.

Самият кабинет изглеждаше по-приветливо — стените бяха разкрасени с картини, дипломи и грамоти. Книги и купчини документи бяха натрупани по пода, застлан с впечатляващ ориенталски килим.

Шоу имаше уютния вид на чичко от Холандия. Пълен мъж с воднисти кафяви очи под рошави вежди, той се усмихваше меко, почти с извиняващ се вид. Поздрави ги с твърдо ръкостискане и ги настани на един стар диван.

Носеше сако от рипсено кадифе, джинси и маратонки. На ръката си бе поставил яркочервен пластмасов „суоч“ — беше го закопчал над маншета на ризата си. Беше с толкова голям циферблат, че Дюран можеше да разчете цифрите от другия край на стаята. Ейдриън предположи, че докторът е някъде над петдесетте, макар че лицето му бе гладко като на бебе — и някак си блестящо.

— Кафе?

Те приеха и преминаха към същността на работата.

— Заинтересувахте ме с това, което ми съобщихте по телефона — започна Шоу. — Би могло да се каже, че събирам подобни случаи на необикновена загуба на памет. Така че ще е най-добре да ми разкажете всичко, за което ми споменахте по телефона, отначало. Може да започнете — продължи той, като се взря с кафявите си очи в Ейдриън — като ми кажете как мъжът до вас привлече вниманието ви.

После кимна към Дюран.

— Ще се занимаем и с вас.

Преметна крак върху крак, облегна се в креслото и скръсти ръце, като че ли разполагаше с цял ден.

Малко след дванайсет Шоу се протегна в креслото си и каза:

— Да, това е забележителна история, но дори и психиатрите трябва да се хранят. Предлагам ви следното: имам уговорка за обяд с дъщеря си; трябва да се срещнем в един и половина. Ако дойдете в три, ще направя сондажно интервю и ще можем да продължим.

— Какво е това „сондажно интервю“? — попита Ейдриън.

— Ами… — Шоу размаха ръце във въздуха.

— Това е основната медицинска история — обясни Дюран. — Прекарани операции, заболявания, алергии…

— И малко тестове — добави Шоу. — Рутинни неща: ПИТ, МОР…

— Какво е това? — пак попита Ейдриън.

— Ами имената едва ли ще ви говорят много повече от съкращенията — Шоу сви рамене, — но това са средства, които използваме за установяване на психопатологичното състояние на пациентите, като се фиксират когнитивните несъответствия и тематично възприемащите криви — такива неща.

Ейдриън кимна, а Дюран се намръщи. Защо всъщност се бе съгласил да дойде тук? Защо трябваше да става опитно свинче на този човек?

— Сигурен съм — Шоу му намигна, — че господин Дюран знае не по-малко от мен за тези тестове — нали така?

— Знам какво представляват — Дюран вдигна рамене, — но всъщност никога не съм ги използвал в практиката си.

— Аз много вярвам в тестовете — каза Шоу. — И ако имаме време, мисля, че можем да ви направим една снимка и с апарата на Бек.

Забеляза напрежението в погледа на Дюран и побърза да го успокои:

— Само за да видим как стоят нещата.

— Разбирам — каза Дюран. — Но обсъждаме паметта ми, а не психическото ми равновесие. Паметта ми.

Шоу завъртя глава в несъгласие, като че ли това възражение бе маловажно.

— Ако всичко, което ми казвате, е вярно, все пак трябва да има някакво увреждане. Тестовете са само средства за изучаване на нещата. На първо място би трябвало да открием дали вашата амнезия е органична, или придобита, резултат от травма или… от нещо друго. — Той сплете пръсти. — Трябва да имаме представа за вида на нещата, с които си имаме работа.

— Което означава? — попита Ейдриън.

Шоу обърна дланите си нагоре.

— В този момент не може да се каже нищо. За амнезията може да има много и различни причини, от удар по главата до епилепсия, от силен стрес — и не искам да ви плаша — до мозъчен тумор. Може да бъде и форма на истерия.

— Истерия ли?

— Това е остарял термин. — Шоу намигна. — Обикновено говорим за адаптивна амнезия, вид амнезия, получаваща се от психологически — противно на физическите — причини.