Джон Кейс - Синдромът

Той вдигна пръст.

— Спомня си, че е ходил на плажа — в Бетани Бийч с родителите си. И как е духал свещи на някакъв рожден ден. Всичко друго е празно. Точно това предполагах, че е невъзможно.

— Защо? — Ейдриън беше озадачена. — Нали амнезията е добре проучено заболяване?

Шоу поклати глава.

— Да, той си съчинява истории. И това прави неговия случай толкова интересен: той е раздвоен. И не само е раздвоен. Господин Дюран е уверен, че спомените му са истински — затова е преминал теста с детектора на лъжата, за който споменахте, и затова наивно ви е завел до крайбрежната вила, която не съществува. Всичко това съвпада с нещата, които разбрах за него този следобед. Когато питах Джеф за подобни незначителни събития, за които говорехме, той без затруднение измисляше нещо. Или си спомняше, или не. Обикновено не си спомняше.

— И какво означава това? — попита Ейдриън.

— Че не е наред с главата.

— И какво?

— Той не само страда от амнезия, но и халюцинира. — Шоу се обърна към Дюран. — Не ви ли притеснява, че ви обсъждаме по този начин?

— Нее — каза Дюран. — Ние с Ейдриън сме стари приятели. Особено откакто тя оттегли гражданския си иск срещу мен.

— Вие сте го давали на съд, така ли? — изненада се Шоу.

— Не. — Ейдриън поклати глава. — Това беше преди. Сега не го съдя.

— Във всеки случай проведохме няколко от тези медицински тестове, за които ви споменах — продължи психиатърът.

— И?

— Всичко е естествено — с изключение на пациента. — Той се усмихна широко. — Така че го хипнотизирах.

— Но… — Ейдриън се намръщи. — Мислех си, че сте против хипнозата.

— Напротив. Тя е полезно средство — и смятах, че това би го облекчило. Би отслабило задръжките му.

— И получи ли се?

— Не. Дори и под хипноза продължаваше да дава празни отговори. Но събитията, които вече споменах — отиването на плажа, тортата за рожден ден (и първото парти по този случай) — това беше още по-интересно.

— Как така?

— Той разказва едни и същи истории. Искам да кажа, точно същите истории. Почти дума по дума. Като че ли рецитира стихотворение.

— И какво означава това?

— Рано е да се каже. — Доктор Шоу поклати глава. — Има още два теста, които искам да проведем. Само по този начин можем да стигнем до някои изводи.

— И тези тестове… какво представляват? — попита Ейдриън.

— ЧСТ сканиране. ПИТ сканиране. МОР.

— Мисля, че господин Дюран няма толкова пари.

— О, той има осигуровка — каза Шоу. — Проверихме.

— Така ли? — попита тя. — Чрез „Мючуъл Дженеръл“ ли?

— Не — каза Дюран. — През „Травелърс“. Другото беше застраховка в случай на лекарска злополука. За касетите.

Шоу отиде до бюрото на медицинската сестра, извади една карта и някакви документи и ги подаде на Дюран.

— Какво е това? — попита Ейдриън.

— Карта, показваща къде се намира болницата, в която е лабораторията. Стандартни формуляри.

Шоу погледна „суоча“ си и направи безпомощен жест.

— О, боже, страшно закъснях!

— Съжалявам — каза Ейдриън и вдигна плика с маратонките и дрехите, с които беше тичала.

— Няма да ми е за първи път — успокои ги психиатърът и ги изпрати до вратата на асансьора. — Вие сте невротичен тип, Джефри, нали? Клаустрофобия?

— Откъде да знам? — вдигна рамене Дюран.

— Добре, ако имате проблем с МОР — засмя се Шоу, — трябва да кажете на техника. Той ще ви даде нещо, което ще ви помогне да издържите теста.

Под чистачката на предното стъкло на колата имаше бележка за глоба.

— Да ги вземат мътните! — изплака Ейдриън и побърза да махне листчето, като че ли с това щеше да се отърве от глобата. — Сто долара! — Погледна квитанцията и видя, че е писана преди няколко часа, още докато бе тичала. Бе забравила за паркинг-автомата. Не беше честно и тя се нахвърли върху Дюран, сякаш грешката беше негова.

— И защо се забавихте толкова дълго?

Той разбираше притеснението й и знаеше, че е по-добре да не я дразни допълнително. Така че вместо да направи мъдра забележка или да й напомни, че пътуването е нейна идея, каза:

— Не знам. Съжалявам, че трябваше да чакате толкова дълго.

След две минути пътуваха към централен Манхатън и тя вече му се извиняваше:

— Грешката бе моя — каза тя разкаяно. — Забравих да захраня автомата. Не знам защо ви се разкрещях. — Тя въздъхна. — Понякога, когато съм под напрежение…

— Да забравим за това.

— Не, това беше лошо. Знам, че не беше ваша идея да прекараме толкова време в кабинета му, за да ви пържи от А до Я. Аз измислих всичко това.