Джон Кейс - Синдромът

— Опасно ли е? — каза Ейдриън.

Шоу отново започна да барабани по гладката повърхност, после забави ударите до бавно, монотонно почукване и заклати глава.

— Не особено. Това е зона, до която се достига сравнително лесно. Ще проникнем през предната носова преграда към кухината на сфеноидния синус.

— Носът ми.

Шоу спря да потропва.

— Правилно. Ще трябва да се приложат антибиотици с широк спектър, но иначе е фасулска работа.

— Но има опасност все пак, така ли? — предположи Ейдриън.

— Винаги има опасност — каза Шоу.

— Например? — попита Дюран.

— Увреждане на очния нерв.

— Може да ослепее ли?

— Много малко вероятно е. По-скоро става въпрос за изтичане.

— На какво? — попита Ейдриън.

— На МГТ. Мозъкът плува в басейн от церебралноспинална или мозъчно гръбначна течност. При хирургия от този вид… — Той повдигна рамене.

— Боже! — промърмори Дюран.

— Процентът на смъртност е под едно на сто.

Никой не се обади.

— Разбира се — продължи психиатърът, — на това място може да възникнат последствия, може да се получи и местна инфекция или подуване — сканирането показва някакво странно… надигане… около предмета. — Той взе една лупа и едно от големите цветни принтерни копия на мозъка на Дюран. Цветовете бяха наситени — вишнев, червен, яркосин — мозъкът на Дюран имаше психеделичен вид, като че ли беше рисунка, приготвена за ретро тениски.

— Тук. Може да видите съвсем ясно подутината. Погледнете.

Те го направиха един след друг. Дюран видя малка жълта точка, оградена от пурпурно сияние.

— И какво искате да направим? — попита Дюран.

— Едно изследване — да разберем дали можем да го извадим без значителни увреждания. Ако може, ще го направим, за да видим какво е.

— И кой ще направи операцията, вие ли? — попита Ейдриън.

— Не, ще намеря по-добри ръце. — Шоу измъкна от едно чекмедже дебела папка и я подаде на Дюран.

— Това са формуляри за постъпване и първоначални данни. Прочетете ги внимателно. Починете си добре тази вечер… и ми се обадете утре сутринта.

На една пряка от хотела откриха кубинско-китайска храна за вкъщи и купиха ориз, боб и стек бира „Цзин-цао“.

Докато Дюран разглеждаше формулярите, Ейдриън сервира на малката масичка в ъгъла.

— Може да ослепея — каза той — или да претърпя личностни промени. А това най ми харесва: „загуба на когнитивна функция“.

— Какво означава това? — попита тя и му подаде една бира.

— Означава, че мога да се превърна в идиот.

— Господи! — възкликна тя. — Не знам дали…

— Какво?

— Не мога да поема такава отговорност.

Храната беше ужасяваща.

— Китайско-кубинска — каза Ейдриън. — Никога няма да взема пак такава комбинация. Как ли я правят?

— В Карибите има много китайци — каза Дюран. — Бяха се настанили в Ямайка и Хаити и може би вече са проникнали и в Куба.

Тя спря, пръчиците й увиснаха.

— Откъде знаете?

— Какво искате да кажете с това „откъде“…

— Сериозно ви питам — каза тя. — Помислете. Били ли сте там? На Ямайка. И на Карибите.

— Мисля, че да — каза той, като помисли. — Май на Хаити.

— Помислете за това! Вижте какво може да си спомните.

Той лапна още една хапка ориз с боб, затвори очи, преглътна и отпи от бирата. Накрая каза:

— Голяма бяла къща. Веранда. Палми.

Спря. Чуваше шума от уличното движение, приглушения рев на двигателите.

— Вятърът люлееше палмите — каза Дюран. — Не беше тих звук, както когато вятърът шумоли в листата. А силен, сякаш нещо се чупи. — Спря, после продължи: — Имаше един градинар, който се качваше на дърветата, когато приближаваше буря.

Отново млъкна.

— Защо? — подпита го Ейдриън.

— Да реже кокосовите орехи — за да не повредят верандата.

— Продължавайте — окуражи го Ейдриън и остави клечките си на масата. — Това е както когато играхме шах. Помните ли? Ромът, топлината, мисля, че…

Лицето на Дюран се отпусна, само очите му бяха съсредоточени. Внезапно той се изправи и я погледна диво.

— Какво ви е?

Той поклати глава, погледна встрани, после пое няколко пъти дълбоко дъх.

— Понякога… когато започна да си спомням… виждам онази стая… И тя ме плаши ужасно.

— Каква стая?

— Не искам да говоря за това — каза той и отиде до прозореца.

— Трябва да говорите.

Той продължи да се взира през прозореца, като че ли търсеше нещо. После каза:

— Опитвам се да си представя цвета.

— Какъв цвят?

— На стаята. Не беше точно жълто… по-скоро охра. И навсякъде имаше кръв. — Той въздъхна. — Наистина не искам да мисля за това.