Джон Кейс - Синдромът

А след това я погледна с усмивка, която я накара да отстъпи. Това беше усмивка на кукла — куха, голяма и празна като пустиня.

„Господи — помисли си тя. — Какво му става?“

Хватката му беше желязна. Какво щеше да стане, ако искаше нещо повече от това пластмасово листче? Ами ако… За първи път изпита страх и това усещане й дойде като внезапен удар, болезнен и стряскащ. Понякога беше толкова грижлив и мил… Спомни си как я бе прегърнал през раменете на плажа. И после… Но той беше ненормален. Психопат.

— Добре ли сте? — попита Дюран.

Очите му все още пламтяха и в начина, по който се движеше, имаше нещо смешно. И гласът му… гласът му беше съвсем нормален, което беше смразяващо, защото усмивката му беше толкова безжизнена и студена, очите толкова нефокусирани, като че ли не виждаше нищо.

— Добре съм — каза Ейдриън и се подпря на масата.

Дюран сви рамене, отиде във всекидневната, седна на дивана и включи телевизора.

„Обади се на Шоу. Веднага.“ Тя пийна глътка бира и затърси в чантата си листчето, на което бе записала домашния и служебния му номер. Намери го смачкано на дъното, разглади го и започна да набира. Погледна дали Дюран вижда какво прави, но той си седеше във всекидневната, обгърнат от мекия отблясък и неспирното добро настроение, изливащо се от телевизора.

Шоу отговори на четвъртото позвъняване и тя веднага каза:

— Трябва да ми помогнете.

— Какво става?

— Дюран — каза му тя. — Изплаши ме.

Разказа му какво се бе случило — чувстваше се глупаво, защото трябваше да говори шепнешком. Но Шоу разбираше.

— Виждали ли сте го и преди… да изпада лесно в афект?

— Не — отвърна тя.

— И какво прави сега? Вие шепнете, така че предполагам, че той не знае, че говорите с мен. Напрегнат ли е? В нормално състояние ли е?

— Гледа телевизия. Но наистина му има нещо, докторе. За него като че ли не съществувам. Като че ли ме няма. Какво мислите, че е това?

— Не знам — отвърна Шоу. — Прилича ми на хипнотично състояние. И казвате, че докато е седял пред компютъра…

— Да, точно тогава.

— Ами… би могло да бъде някакъв вид зашеметяване…

— Зашеметяване ли?

— Да. Причинено от това трепкане.

— Не разбирам за какво говорите.

— Имам предвид ритъма на трепкащата светлина — примигване, синхронизирано с електрическия ритъм на мозъка. Това може да причини хипнотично състояние.

— Но ние не сме в дискотека, докторе!

— Вярно, не сте. Но нали е използвал компютър.

— Да.

— Е… повечето монитори постоянно потрепват, защото „подновяват“ видеосигнала. Имаше ли някакъв звук на този уебсайт, или беше само…

— Имаше някакъв звук — каза тя. — Електронна музика или… може би беше само шум — както и да е, имаше нещо.

Шоу въздъхна тежко.

— Какво! — попита Ейдриън.

— Може би е проблем с монитора, но… би могъл да е и уебсайтът. Има класическа рецепта…

— Какво искате да кажете?

— Комбинирани ритмични пулсации на светлина и определени звукови честоти.

— И?

— Предизвиква хипнотично състояние. Транс. Шаманите са правили това хиляди години — биели са барабани около огъня. Макар че ми е противно да мисля, че има уебсайт, който…

— Но…

— Нека да поговоря с него — предложи Шоу.

Ейдриън пое дълбоко дъх, обърна се и повика Дюран с „най-естествения“ глас, който можеше да докара.

— Джеф, доктор Шоу иска да ви каже нещо.

Той не отговори и тя отиде във всекидневната. Дюран седеше отпуснат на дивана и зяпаше телевизора. Като я видя, натисна бутона за изключване на звука и вдигна очи. Лицето му бе безизразно, като че ли носеше собствената си маска.

— Викат ви на телефона — каза му тя.

Разговаряха дълго, може би около двайсетина минути, като почти през цялото време говореше само Шоу. Дюран седеше със затворени очи и само от време на време произнасяше „Хм-м-ммм“ или „Дааа“, с нисък и безличен глас. Накрая се прозя и каза:

— Ейдриън? Доктор Шоу иска да говори с вас. — Гласът му бе нормален, но малко сънен. — Наистина се изморих страшно — обясни той, докато й подаваше слушалката. — Отивам да се тръшна в леглото.

И с нова прозявка се обърна и тръгна към спалнята.

Ейдриън беше страшно учудена.

— Какво му направихте? — попита тя; гласът й беше забързан шепот.

— Хипнотизирах го — отвърна Шоу.

— По телефона?

— Да. Не е толкова трудно. Той вече беше в транс.

— И?…

— Направих му няколко постхипнотични внушения. Отиде ли да си легне?

— Да.

— Добре, утре сутринта ще е наред.