Джон Кейс - Синдромът

— Не, защото за онези знаеш какво представляват. Говоря за сайтове, които имат нищо незначещо начало…

— Като например?

— Цитат от Библията — или съобщение за грешка. Трябва да знаеш как да минеш по-нататък.

— Но… — Ейдриън се замисли за момент. — Но защо някой ще прави това?

— Може да е шега. Може да са хакери, които обикалят из сайтовете. Или може да става дума за нещо незаконно.

— Като какво?

— Не знам… Детска порнография. — Ейдриън започна да протестира и той я прекъсна: — Казах го просто като пример. Не знам какво е това.

Тя му каза за пластмасовия шаблон и попита:

— Това може ли да послужи за нещо?

— Сигурно. Разгледа ли го добре?

— Да. Но нищо не разбрах.

— Е, може би трябва да опиташ по друг начин — каза той. — Ще ти помогне ли, ако разбереш чий е уебсайтът?

— Какво?

— Уебсайтът — повтори той. — Ще ти помогне ли, ако разбереш кой и къде го е регистрирал?

Не можеше да повярва, че я пита за подобно нещо. Какво си мислеше?

— Ама да! — каза тя. — Това наистина ще придвижи нещата напред.

— Добре, може би ще мога да ти помогна с това — каза той. — Доста такива неща съм вършил и съм свикнал да проследявам подобни работи. Имам програма, проследяваща с висока скорост — минава от един компютър на друг и прави списък на мрежовите възли…

— Карл, това ще е идеално.

— Да бе, идеално. Виж, кога ще си лягаш?

— Не знам… може би след час. — Истината беше, че въобще не й се спеше.

— Дай ми номера си. Ще ти се обадя, когато засека нещо.

След като затвори телефона, тя откачи гъвкавия пластмасов шаблон от екрана на лаптопа и внимателно го пъхна в калъфката. После размисли и реши да го сложи някъде, където Дюран няма да може да го открие, така че го нави, мушна го в чантичката си и я взе в своята стая.

После извади нещата, които щяха да й трябват за сутринта, и ги сложи до входната врата. Някак си, без да се замисля сериозно, стигна до решение за работата си: сутринта щеше да отиде във Вашингтон. Не за да работи (след това, което се бе случило в „Комфорт Ин“, нямаше начин да се мерне в офиса). Но щеше да тръгне достатъчно рано — в шест, за да хване Слоу вкъщи. Той никога не ходеше на работа преди 10:15, така че ако стигнеше в девет и половина, би могла да го хване вкъщи и да му обясни нещата. И да спаси работата си.

Това в крайна сметка беше нейният план и сигурно беше по-добър от това да стои в Бетани Бийч и да чака Дюран да откачи.

Прибра вещите си, изми мивката в кухнята, изчисти чекмеджетата и изхвърли отпадъците в една пластмасова торба, която изнесе навън до мястото, откъдето прибираха боклука. Телефонът иззвъня и тя изтича вътре, за да се обади.

— Скаут? — Беше Карл.

— Здрасти!

— Открих го. Сайтът със съобщението за грешка.

— Браво! Казвай бързо…

— Повярвай, не беше никак проста работа.

— Вярвам ти.

— По някакви причини имаше много изолатори…

— Кажи?

— Това е от Швейцария. От клиника „Прюдом“. В град Шпайц. Нещо от това познато ли ти е?

— Не. Макар че сестра ми… в Европа е получила травма на главата. И известно време е била в Швейцария. Но не съм сигурна къде.

— Е, тази клиника действа от 1952 година. Специализирана е за хранителни смущения. Да не би сестра ти да е страдала от анорексия?

— Не. Но известно време е била в кома. И когато се събудила… имала амнезия.

Карл изохка разочаровано.

— Тогава може би не е това, което търсим… Чакай, да не е имала и проблеми с наркотици? Защото тази клиника е и рехабилитационен център за наркомани — там го наричат „служба за подпомагане на пристрастени“.

— Ами… не мисля, че е била пристрастена, но всъщност… да.

— Е, тогава ще ти свърши работа.

Тя му благодари за помощта и затвори. Помисли си, че е по-добре да си легне, за да е бодра в шест сутринта.

Мина от стая в стая и заключи вратите, спря отоплението и изгаси лампите. После включи алармата и си легна. Сви се под завивките и се замисли за клиника „Прюдом“.

Може би фактът, че този уебсайт имаше „изолатори“, както се бе изразил Карл, беше, защото е свързан с медицинската тайна. Може би беше някакъв център след завършване на лечебния процес, където бивши пациенти биха могли да се обаждат за съвет или подкрепа? Тя въздъхна. Дори да беше така, Ники никога не й го бе споменавала. А каква беше тази странна история с Дюран? Беше ли свързана с клиниката? Уебсайтът беше интерактивен по някакъв начин и в неговия случай го бе довел до хипнотично състояние. И какви бяха тези картини, подскачащи и минаващи така необикновено бързо?