Джон Кейс - Синдромът

— Така че разбирате: наистина трябва да стоя настрани от работното си място за известно време. Защото — знам колко мелодраматично звучи — някой се опитва да ме убие.

Слоу я погледна замислено, остави чашата си на масата, наведе се напред и каза:

— Значи… си се обвързала с онзи тип?

Челюстта на Ейдриън увисна.

— Нали това ми обясняваше? — попита Слоу.

— Не — възрази тя, — съвсем не е така. Става въпрос за…

— Нека ти обясня нещо — изръмжа адвокатът. — Не мисля, че в града има друга юридическа фирма, която да се грижи толкова за хората си като „Слоу & Хюли“. Ако някой скърби, няма да разочароваме никого: ще му окажем цялото необходимо съдействие. Но това… това минава границите на нормалното. Полицията? „Комфорт Ин“? Боже — какво ще е следващото? Паркинг за камиони ли?

Слоу поклати глава и стана.

— Но — почна Ейдриън — вие не разбирате…

— Мисля, че разбирам — каза Слоу. — Подробностите настрани, но очевидно попадаш в лоши истории. — Той насочи пръст към нея, като че ли да подчертае казаното. — Това не е добре за един адвокат. — Спря за момент, после каза: — Трябва да обмисля нещата. — И плесна с ръце, за да покаже, че разговорът е свършил.

И не само разговорът. Въпреки волята си тя усещаше, че ще се разплаче. Като се бореше със сълзите си, последва шефа си към вратата.

— Може би временното отсъствие е добра идея — подхвърли той, докато отваряше вратата. — Трябва ти известно време, за да оправиш нещата. Да сложиш ред в живота си. След това… ще видим какво да правим.

Ейдриън кимна, като стискаше зъби, за да не ревне.

— Благодаря.

— Ще наредя на Бети да се заеме с материалите по асфалта. Тя не е от най-способните, но е… на разположение.

Сухите очи и усмивката на Ейдриън издържаха до края на алеята и там тя избухна в сълзи. Беше работила толкова упорито, толкова дълго. А сега беше… какво? Как го бе казал? „Границите на нормалното.“

Близо до „Дийн & Де Лука“ спря за чаша кафе с мляко — изпи я на една от малките маси в дългата остъклена зала пред бакалията. Беше в отвратително настроение след срещата със Слоу — очевидно догодина нямаше да работи във фирмата. Неочаквано я обхвана приятно чувство на успокоение: нямаше да работи повече по асфалтовите въпроси или да върши черната работа на Къртис Слоу. В действителност така като че ли щеше да е по-добре. Имаше и други фирми.

Когато свърши с кафето, влезе вътре и купи пакет дървени въглища и две пържоли — месарят ги пакетира с лед. Остави покупките в багажника на колата и тръгна към апартамента на сестра си — беше само на две преки.

Рамон стоеше във фоайето в униформата си, с ръце зад гърба, и се поклащаше на пети. Като я видя, се усмихна и й отвори вратата.

— Радвам се да ви видя! Идвате за пощата ли?

Тя потропа с крака, за да се сгрее, и каза:

— Да. И да поразчистя малко. Как е Джак?

— Добре е! И познайте какво? Последвах импулса си. Както ми каза Ники.

— Тя ли ти каза?

— Да. Говорихме си тъкмо… преди да се случи онова. И приех предложението.

— За какво?

— Във филма на Скорсезе. Аз съм портиер номер две — Рамон Кастро де Вега. Кво ще кажете?

— Страхотно!

— Сега си мисля дали да не се захвана с някой театър в района, нали разбирате?

— Защо пък не?

— Както и да е… пощата е в кухненския шкаф. Искате ли ключ?

— Не — каза Ейдриън. — Имам си.

Рамон я придружи до асансьора, натисна бутона и докосна ръба на фуражката си.

— Ще кажа на Джак, че сте питали за него.

— Ще се радвам — каза тя.

После се качи до апартамента на сестра си. „Трябва да направя нещо с пепелта й. Трябва…“

Влезе в апартамента и я обзе вълна от скръб, по-силна, отколкото бе очаквала. Може би се дължеше на напрежението, под което се намираше, може би беше от жилището с увехналите цветя и неподвижния въздух. Какъвто и да беше източникът, тъгата я връхлетя като камион. Сълзите се затъркаляха по бузите й за втори път тази сутрин. Тя отиде на балкона, постоя на студения въздух и поплака за Ники; сълзите й замъгляваха гледката оттатък реката.

След няколко минути влезе вътре, за да се залови за работа. Апартаментът беше потискащ — разхвърлян и някак си оскърбителен към паметта на Ники. Трябваше да почисти основно и реши, че това може би ще я накара да се почувства по-добре. Хладилникът миришеше на вкиснато мляко, имаше и вмирисана риба в някаква картонена кутия. Тя събра всичко в една зелена торба за отпадъци, излезе на стълбището и я изхвърли в шахтата за боклуци. После мина от стая в стая с флакон почистващ спрей и хартиени кърпи и избърса праха от масите и шкафовете. Накрая стисна зъби и влезе в банята — полицията я бе оставила в пълен безпорядък. Навсякъде имаше прах за отпечатъци, защото — както й бяха обяснили ченгетата — самоубийството на сестра й било криминално деяние и трябвало да се отнасят към него именно като към такова.