Джон Кейс - Синдромът

Цветята на балкона бяха изсъхнали, но Ейдриън не намери сили да ги изхвърли. Така че само ги скупчи в един ъгъл на терасата.

Оставаше пушката. Беше мислила много за нея. Ако Ники я бе купила, кога и откъде? Това може би имаше възможност да се проследи. Сигурно имаше сериен номер или нещо такова. Отиде до гардероба на сестра си, отвори го и потърси кутията.

Но нея я нямаше.

Първо реши, че е забравила къде я е оставила. Погледна под леглото на сестра си и видя… валма прах и парчета опаковъчна хартия. Изправи се, отиде в антрето и погледна в шкафа, после във всекидневната и под диваните — търсеше навсякъде. Но пушката беше изчезнала. Беше голяма зеленикава кутия и не можеше да не я забележи… но я нямаше.

И тогава стигна до извода: бяха я откраднали. Колкото и да мразеше мисълта, че ще трябва да се занимава с оръжието, откритието, че някой е ровил в апартамента на Ники и го е отмъкнал… я накара да изтръпне. Беше като в апартамента на Дюран, когато бе изчезнал Бонила.

След тази кражба всичко изглеждаше несъществено и несигурно, като че ли я преследваше лоша съдба. Беше й неприятно да мисли за това; изпита усещането, че нейният свят е зона, където може безпрепятствено да влиза всеки непознат.

Рамон й напомни за пощата (която всъщност бе оставила горе, в апартамента) и после, когато тя си тръгна, й махна за довиждане. Хрумна й да отскочи и до своето жилище, поне да вземе праха на Ники, но реши, че това е твърде опасно. В крайна сметка малко преди шест се върна в Бетани.

Дюран беше в добро настроение. Тя му каза, че е изчистила апартамента на Ники и му съобщи за изчезването на пушката, но не му спомена за срещата си със Слоу. Изпрати го до супермаркета за салата и сос за подправки „Пол Нюман“. Изпекоха пържолите на скарата зад къщата и отвориха бутилката каберне, която той бе купил още по обяд.

Дюран беше в приповдигнато настроение и се мъчеше да предвиди какъв резултат би имала оперативната намеса. И изпитваше някакво вътрешно облекчение: нямаше го неприятното чувство, както когато напускаше апартамента си. Разказа й за пристъпите на паника, от които бе страдал, и за агорафобията, която бе изпитвал.

— Сега това е изчезнало — каза той. Не бе изпитвал такова нещо от деня, когато избягаха от „Комфорт Ин“.

— И какво мислите за всичко това? — попита тя.

— Не знам. — Той поклати глава. — Но видяхте цялата онази апаратура в съседния апартамент, нали?

Тя кимна.

— Ами ако тя… не знам… е имала някакво влияние върху мен?

— Какво искате да кажете? — Тя го погледна озадачено.

— Не съм сигурен. Просто чувствам, че има голяма разлика. По-добре съм. Чувствам се по на себе си.

Тя кимна замислено, но не можа да устои.

— И това би могло да е?…

— Кой знае какво? — усмихна се Дюран.

Направо беше чудо, че все пак успя да го чуе. Ако морето не беше толкова спокойно и тихо, сигурно нямаше да може. Но нощта беше бездиханна, морето — неподвижно, а тя — отпочинала и полубудна; умът й работеше бързо.

Звукът, който я събуди, бе слабо, но определено метално изскърцване — като че ли долетя през дъските на пода. И по някаква причина я разтревожи. „Нещо под леглото“ — помисли си тя. Но не, това беше лудост. Лежеше в мрака, без да помръдва, и разбра, че звукът долита от по-далеч. В мазето имаше някой.

Мина известно време — минута или две — и не се чу нищо. Тъкмо бе решила, че си въобразява, когато усети, че някой стои пред спалнята й. Как беше разбрала, не можеше да каже. Нямаше никакъв звук. Нямаше светлина. Просто беше… факт.

После вратата се отвори. Тя стисна очи, но усещаше как другият я наблюдава. Дюран? Той трябваше да е. И все пак не изглеждаше да е Дюран. Току-що бе вечеряла с него и дори да беше луд, той не се държеше така. Беше някой друг. Но кой?

Стори й се, че мина много време — не можеше да каже дали една, или пет минути. Като че ли долови и друг звук — не откъм вратата, а отново откъм мазето. Халюцинираше ли? Може би. Може би не. Както и да е… Вече полудяваше, принудена да лежи така неподвижно. И все пак… това беше единственото й предимство — тайната, че е будна.

Отвори лекичко очи и за миг успя да зърне ивица светлина, после в отвора на вратата се мерна крак и част от рамо на човек, осветено отзад. Вратата тихо се затвори и светлината изчезна.

И това беше всичко. Отново можеше да чуе морето, почти безшумния плисък на прибоя. Дори дочуваше далечния шум от движението по магистрала А-1, на цели шест преки разстояние. Ослушваше се за стъпки из къщата, за звуци от мазето, за шум от затваряне на входната врата. Но нямаше нищо. По същия начин би могла да бъде в запечатано подземие.