Джон Кейс - Синдромът

— Не.

— Какво?!

— Съжалявам — нищо не можем да направим. Просто трябва да изчакате новата карта.

Дюран се върна до колата, наля бензин за два долара и обясни на Ейдриън какво се е случило. Накрая каза:

— Шибани банки.

— Не е точно така — каза тя. — Това е стандартната процедура, когато някой се обади за изгубена карта.

— Да, но…

— Чудя се кой ли е…

Каза го така, като че ли се съмняваше, че го е направил той.

Когато стигнаха до околовръстния път, таблото отново избипка и лампичката за гориво замига. Ейдриън насочи Дюран по един сложен път, който ги отведе покрай Капитолия и по Шестнайсета улица. Бяха на около два километра от апартамента й, когато колата се разтресе и спря. С помощта на двама латиноамериканци, които чакаха автобуса, избутаха доджа край една рампа за товарене до парк Меридиън Хил.

— Какво е станало с колата ти, приятел? Първо си я ударил, а после си минал през пожар, а?

Багажникът, смазан след удара пред „Комфорт Ин“, отдавна тревожеше Ейдриън. Не обичаше да лъже, но беше казала на Дюран при никакви обстоятелства да не признава, че той е бил на волана. Това можеше наистина да усложни нещата.

Новите им познати клатеха глави и обсъждаха цената на пребоядисването и изчукването. Ставаше дума… за солидна сума.

— Ще трябва да се бръкнеш бая, приятел. — Единият латиноамериканец бръкна в джоба си. — Дай да ти дам една визитка — ще ти вземе приемлива цена.

— Това е кола под наем — изстена Ейдриън.

— Леле! — каза другият и поклати глава. — Ще ви изпият кръвчицата.

Ейдриън написа бележка, пъхна я под чистачката на предното стъкло и каза:

— Е, все ще мога да използвам застраховката.

— Ще ви скъсат задниците — засмяха се латиноамериканците.

— Ейдриън! Къде изчезна? — попита госпожа Спиърс.

— Загубих си ключа. Мога ли да мина през пералнята?

— Разбира се — отвърна хазайката й и погледна с интерес Дюран.

— О, извинете. Джеф — това е госпожа Спиърс.

— Ще пийнете ли чай? — попита възрастната жена.

— Не, благодаря — отвърна Дюран.

— Бързаме много — каза Ейдриън, докато минаваше през антрето към вратата, която водеше към приземието.

Минаха през малката пералня, Ейдриън отвори и се спря като закована. Дюран за малко не се блъсна в нея.

— Боже!

Беше забравила колко лошо е положението. Стаята беше в пълен безпорядък, нещата й бяха разпилени навсякъде: книги, видеокасети, възглавниците от дивана, дрехи и компактдискове, обувки, одеяла, пешкири, вази. И на всичко отгоре навсякъде се бяха разхвърчали бели листа.

Дюран стоеше на прага и зяпаше любопитно.

Въпреки бъркотията тук имаше много повече атмосфера, отколкото в неговия апартамент. Имаше плакати на далечни места и стари неща („Биариц“ и „Ориент Експрес“), няколко ориенталски килимчета, поставени в дървени рамки. Той пристъпи, обърна с крак една книга и се изненада каква е: пътеводител за Шри Ланка, издателство „Лонли Планет“. Вдигна друга: „Маршрути в Турция“. И трета: „Мавриций, Реюниън и Сейшелските острови“.

— Много ли пътуваш? — попита той.

— Не — отвърна тя. — Не съм ходила никъде.

— Защо?

— Нямам пари. — Тя замълча. — Виждаш ли някъде музикална кутия?

Той се огледа и поклати отрицателно глава.

— А ти? — попита тя.

— Какво? — отвърна Дюран.

— Пътувал ли си много? Ходил ли си по света?

— Ами… — Той се замисли.

— Къде?

— Не помня. — Той сви рамене.

Тя се наведе зад едно малко бюро и измъкна една дървена кутия. Вдигна капака й и тя засвири „Плезир д’амур“. Отвътре Ейдриън измъкна две кредитни карти и един паспорт.

— Ще заминаваш в чужбина ли? — попита Дюран.

— Това е единственият ми документ за самоличност — каза тя. — Всичко друго вчера се превърна в дим.

Огледа отново бъркотията. Помисли си, че би могла за час-два да поразчисти, но това беше прекалено сложно. Щеше да има достатъчно време, когато всичко това свършеше — нали бездруго вече беше без работа. Грабна дрехи за път и четката си за зъби.

Изведе Дюран от задния вход, за да избегнат госпожа Спиърс, и на авеню „Маунт Плезънт“ купиха туба бензин. Отидоха до колата и видяха на предното стъкло розов талон.

— Още сто долара! — изплака Ейдриън. — Ужасно!

И тропна с крак, което накара Дюран да се разсмее, а тя побесня още повече.

— Какво значи това? — възкликна тя, докато се качваше в колата. — Този шибан град е добър само в събирането на глоби за неправилно паркиране.

— Сигурно това е краят на цивилизацията, която познаваме — каза Дюран.