Джон Кейс - Синдромът

— Не става така изведнъж — каза Шоу. — Дори при нещо още по-сериозно — слепотата например — макар зрителните стимули да се завърнат, минава известно време, докато пациентът осъзнае значението и сигналите, които приема от външния свят. На някой, сляп по рождение, възстановяването на зрението е по-трудно и има голяма вероятност отначало да се блъска в стените. Защо? Защото е свикнал да е сляп. Трябва да свикне с новото възприятие. Премахваме слепотата му и той се озовава в хаос от светлини и цветове — а това не означава нищо за него. Всъщност започва да се учи как да се справя с околната среда. Във вашия случай, макар че не сме определели характера на травмата, очевидно сте си изработили начин да страните от света, като сте приели самоличността на Джефри Дюран за своя собствена. Тъй като още не сме се опитали да разклатим този особено характерен филтър на възприятия, естествено е той да се запази, преди да отслабне.

— И кога ще стане това?

— Ще проведем няколко хипнотични сеанса, ще се опитаме да ви върнем в миналото с насочени представи и ще видим какво се получава. Знаем някои неща за вас. Ейдриън каза, че сте обичали шаха, и предполагам, че… Карибите означават нещо за вас… и ми се струва, че знаете как да управлявате яхта.

— Имам една идея — усмихна се Дюран. — Защо не наемем една яхта и да поиграем шах някъде към Ямайка?

— Не ме изкушавайте — засмя се Шоу.

След двучасов сеанс Шоу се отпусна в стола си, погледна Дюран в очите и каза:

— Знам, че сте разочарован, но смятам, че все пак има някакъв напредък.

— Какъв? Че си спомних как се управлява яхта ли? И преди го знаех.

— Става дума за нещо, което не си спомнихте. Не си спомнихте дали сте участвали в регата. Не си спомнихте дали сте се състезавали. Все пак, изглежда, сте участвали в подобни състезания. Може би, като се има предвид възрастта ви — още като студент. Това ни открива нова работа.

— Например? — Дюран се намръщи.

— Изглежда, че в известен период сте живели близо до морето. Може би, докато сте следвали, сте били член на платноходен отбор.

— Може би — каза Дюран. — Значи…

— Значи трябва да продължим. При повечето страдащи от амнезия спомените не се връщат веднага. Те изплуват незабелязано и често пъти доста бавно. Типично е споменът за травматичното събитие — катастрофа с кола или друго, да предизвиква амнезия — и особено характерно е, че споменът за злополуката идва последен. Ако въобще се появи.

— Защо, може ли да не се появи?

— Доста често. Нерядко този особен дял от паметта — тъй като има малко асоциативни връзки и не се подхранва от припомняне — просто изчезва.

— Наистина ли?

— Да. Така че не губете смелост. Истината е, че страдате от необикновено асоциативно състояние, което вече установих. За да се справите с това, трябва да преоткриете сам себе си. Сега задачата ни е да се върнем назад в спомените и да открием кой сте всъщност. Това ще ви изправи лице в лице с травмите, които сте потискали. Няма да е лесно. Мога вече да ви кажа това.

— Тоест? — попита Дюран.

— Срещам доста съпротива — дълбока съпротива. Дори и под хипноза постоянно отстъпвате от нещо, което би ви свързало с истинското ви минало. Съпротивата е дълбока.

— И защо се получава така?

— Нещо ви се е случило. — Шоу се усмихна ободряващо. — Нещо, което мозъкът ви отказва да възприеме. Може би е някаква злополука в морето и някой, когото сте обичали, се е удавил. Може би се чувствате отговорен за това. Може и да сте били отговорен.

Психиатърът замълча, после каза:

— Това са само различни възможности. Знаете ли — той спря за секунда, — утре ще опитаме нов подход.

След вечеря Дюран отиде в коридора и се обади на Ейдриън по телефона. После седна с екземпляр от списанието „Платна“, което му бе донесъл Шоу. Беше странно. Красотата на яхтите предизвикваше у него възторг, но очите му търсеха нещо в задния план — парче от сушата, от пейзажа или фигура на човек, управляващ яхтата — имаше усещането като че ли слънцето се крие зад облак. И едно дълбоко и тревожно чувство постепенно го обхващаше, и…

Той хвърли списанието на масата и включи телевизора.

Освежена от душа след дългото тичане из парка, Ейдриън се избърса и облече бельото си. После намъкна блуза и пуловер и си направи кафе в малкия кухненски бокс до вратата. Наля си и започна да преглежда пощата на сестра си.

Почти беше забравила за нея — беше я захвърлила на задната седалка на наетия додж. Сега беше време да я разгледа.