Джон Кейс - Синдромът

Опита отново, като този път изчисти думите „памет“ и „възстановена“. Може би щеше да открие какво се е случило на Лонгбоут Кий от седми до дванайсети октомври. Да свърже нещата.

Излязоха деветдесет и осем материала. Тя погледна заглавията, имената на вестниците, датите и кратките описания на материалите. Повечето истории бяха маловажни — съобщения за Винен празник, откриване на изложби, тенис турнири и голфмачове. Но имаше и една история, различна от другите, и сърцето й почти спря, когато видя заглавията:

„СТРЕЛБА В КУРОРТА ОЗАДАЧАВА ПОЛИЦИЯТА“

„УБИЙСТВО НА ИНВАЛИД ШОКИРА ПОСЕТИТЕЛИТЕ“

„ЖЕРТВАТА НА СНАЙПЕРИСТ — ИЗВЕСТЕН, ДЪЛГОГОДИШЕН ПОСЕТИТЕЛ“

Вече знаеше защо сестра й бе взела влака. Във влак спокойно можеш да превозиш пушка… Тя отвори един материал, публикуван на 11 октомври във вестник, излизащ в Тампа.

„Познатият на всички Калвин Ф. Крейн бе застрелян вчера вечерта, докато седял в инвалидната си количка на алеята за разходки в «Ла Ризорт» и се любувал на залеза.

Според полицията Крейн, 82-годишен, е бил застрелян с много мощна и очевидно безшумна пушка. Предполага се, че изстрелът, разбил гръбначния стълб на възрастния мъж, е направен от височините около плажа.

Източници, близки до полицията, окачествяват престъплението като озадачаващо. «Човекът е умирал от рак — изтъква източникът. — Лекарите са му давали най-много още година живот.»

Санитарят на Крейн от Ямайка — Ливайтикъс Бен — е разпитан и след това освободен.“

Ейдриън продължи да чете и другите репортажи, наелектризирана от думите „снайперист“ и „много мощна пушка“. Според вестниците санитарят от Ямайка дори не разбрал, че Крейн бил застрелян — докато някой не изпищял. „Нито чух — заявяваше той на полицията, — нито видях човек с оръжие.“ Никой друг също не бе чул подозрителен шум и това бе накарало полицията да предположи, че е използван заглушител. Ейдриън си спомни дебелия черен цилиндър.

Разследването бе усложнено от факта, че болногледачът беше изтикал инвалидната количка на Крейн от брега до плувния басейн пред хотела, преди да разбере, че болният е застрелян. Това, че жертвата е била преместена, затрудняваше да се открие мястото, откъдето е произведен изстрелът, и точният път на куршума. Ето защо определянето на мястото, от което бе стрелял снайперистът, според полицията бе само „игра на предположения“.

Ейдриън прочете и другите статии, като се надяваше, че случаят е бил разрешен. Но той така и не беше разгадан. Две седмици след убийството полицията нямаше мотив, заподозрени, надеждни свидетели или оръжие. Местните власти бяха в пълно неведение.

Ейдриън също. Изглеждаше очевидно, че сестра й е замесена — но защо?

Тя вдигна поглед към флуоресцентните лампи и затвори очи. Не беше ченге. Не знаеше как се провежда разследване за убийство. Но й беше известно, че полицаите обикновено разследват както извършителя, така и жертвата. Нещо повече — в конкретния случай тя имаше голяма преднина пред полицията: все пак имаше представа кой би могъл да е убиецът.

Но коя беше жертвата? Кой беше този човек? Всичко, което знаеше със сигурност, беше, че сестра й бе пропътувала две хиляди километра, за да го убие — а според всички сведения това беше стар, умиращ човек, влюбен в залезите. Как го описваха заглавията? Като „известен дългогодишен посетител“.

Или… не. Не беше това. Не съвсем.

Тя се върна към първия репортаж и видя, че в заглавието има запетайка. „ЖЕРТВАТА НА СНАЙПЕРИСТ — ИЗВЕСТЕН, ДЪЛГОГОДИШЕН ПОСЕТИТЕЛ“. Което означаваше, че беше и известен, и дългогодишен посетител. Не просто стар особняк, когото познаваха всички.

Колко известен? Защо известен?

Шоу и Дюран седяха един срещу друг в служебния бюфет на болницата и се стараеха да не обръщат внимание на тракането на подносите и приборите, както и на сновящите около тях сестри и лекари. Пуйки, изрязани от цветен картон, украсяваха стените. Беше Денят на благодарността.

Шоу гледаше озадачено Дюран над супата с тестени топчета. Накрая кръстоса ръце пред гърдите си и призна:

— Не съм сигурен как да продължа. — Замълча за момент и добави: — Това, с което се сблъсквам, е по-скоро растяща, а не намаляваща тенденция към дисоциация, към самоизолация.

— Наистина ли? — попита Дюран.

В първите дни след операцията се чувстваше бодър — гледаше на света през розови очила и живееше съвсем безгрижно.

Сега това чувство постепенно бе започнало да избледнява. Но докато тръпката на благополучието бе започнала да изчезва, яснотата на ума му се запазваше. Всичко изглеждаше по-голямо и по-светло, цветовете бяха по-ярки, звуците — по-силни и по-точни.