Джон Кейс - Синдромът

Шоу се наведе напред и доверително каза:

— Бих искал да приложа пентатол.

— Серумът на истината ли? — Дюран го погледна изненадано.

— Малка доза. Не знам какво друго бих могъл да направя, макар че предполагам, че ако изчакаме още… Но сега просто съм в задънена улица. Вие блокирате.

— В какъв смисъл?

— Не мога да проникна в съзнанието ви. Като черна кутия сте. Всеки път, когато се опитам да надникна в миналото ви, се изправям срещу стена. И не мога да разбера на какво се дължи това.

— И мислите, че пентатолът…

— Дали ще помогне ли? Да, така мисля.

— Как може да сте сигурен, че това, което наричате „съпротива“, не е по-скоро органично увреждане?

— Защото не сте си написали домашното — отвърна му Шоу. — Нямате никакви показания за мозъчно увреждане — никакви. Имаме работа с патологично изключване.

— На какво?

— На вашата самоличност.

Дюран взе лъжицата и се замисли. После се наведе напред.

— Това, за което говорите, е нещо като психиатричен еквивалент на автоимунна болест, така ли?

Шоу примигна и се разсмя.

— Точно така. Но ме безпокои и още нещо. Започвате да се потискате. — И още преди Дюран да отхвърли диагнозата каза: — Е, депресията не е нещо необикновено след хирургическа намеса, но във вашия случай е по-дълбока, отколкото очаквах.

— Не я чувствам. — Дюран поклати глава. — Напротив, чувствам се толкова…

— Знам. Виждам го по лицето ви. Но само за миг, после отминава… — Той се поколеба. — Губите енергията си. Ще бъда честен с вас. Страхувам се, че може много бързо да развиете циклофрения.

— И ако стане така? — Дюран се намръщи.

— Е, всичко може да се почне отначало, да изчакаме данните от лабораторията… но ме безпокои въпросът за лечението ви в по-дълготраен период.

— Защо?

— Ами защото все още не сме говорили за мястото ви в живота, но вие не можете да се върнете към дейността си на терапевт — нямате необходимата квалификация.

— Доколкото знаем.

— Едно на нула за вас — усмихна се психиатърът. — Доколкото знаем. И какво после? Имате ли достатъчно средства за живот?

— Родителите ми умряха внезапно. Имам някаква застраховка.

— Онези родители ли имате предвид? Госпожа и господин Дюран? Ясно. — Шоу се намръщи. — Разбира се, трябва да сте имали някакви пари. Не е възможно да сте разчитали само на двама пациенти, за да свързвате двата края. Защото ако е било така, то вашият хонорар трябва да е бил по-висок и от моя.

— Не си спомням да съм се тревожил за пари — каза Дюран. — Бих могъл да се обадя в банката и…

— Ами… — Шоу се изкашля деликатно, — какво ще кажете за Ейдриън?

— Какво да кажа? — Дюран беше озадачен от въпроса му.

— Вие очевидно я харесвате. Мислех си за отношенията ви.

— Тя е тъжител, аз съм обвиняем.

— Тя твърди, че е оттеглила жалбата си.

— Предполагам.

— Тогава… бихте могли да прекарвате известно време с нея, нали?

— Не мисля. — Сега беше ред на Дюран да се усмихне.

Шоу го погледа разочаровано.

— Има някои неща… Може би Ейдриън не ги е обсъждала с вас… но вие двамата сте… в някаква своеобразен преход…

— Преход ли?

— Именно. Поне в обозримото бъдеще.

Шоу се замисли за момент, после се извини и тръгна към бюфета. Върна се с каничка чай, седна и каза:

— Защо да не опитаме с пентатола днес следобед? Или — не. Днес е Денят на благодарността. Жена ми ще ме убие. Ще го оставим за утре. Както и да е. Донесох ви някои касети с яхти…

— Какво?

— Аудиокасети. Звуци от морето. Много отпускащо. Водата се плиска срещу скали, скърцане на въжета, плющят платна, чуват се сирени за мъгла — истинска картина — с изключение на това, че ще сте в хипнотичен транс. Мисля, че ще е доста въздействащо.

Шоу се опитваше да го представи като шега, но Дюран се почувства малко неудобно. Скърцане на въжета. Плющене на платна.

— Откъде ги намерихте? — попита той.

— Кое?

— Звуците.

— От фирмата „Ню Ейдж Аудио“. На Шейсет и трета улица и „Лексингтън“. — Психиатърът отпи от чая си и се усмихна. — Хрумват ми интересни идеи, нали?

Беше странно, но именно якетата събудиха спомените му — макар те никога да не носеха якета, когато бяха в морето. Точно както бе обещал Шоу, Дюран потъна в звуците на океана, плисъка и шума на водата. Докато слушаше лентата със затворени очи, той летеше напред с приятелите си, нагласяше руля, отпускаше въжетата, като избираше оптималния ъгъл и насочваше яхтата да заобиколи маркиращия буй. Всички имаха якета, но никога не ги обличаха, когато бяха на борда.