Джон Кейс - Синдромът

— Това е фондация, която дава стипендии за различни дисциплини.

— Тоест не ви плаща разходите за следването?

— Не. Дават стипендия и плащат пътни разноски. Доста благородно от тяхна страна. Освен това ходехме на експедиции.

— В какъв смисъл? — Шоу смръщи вежди.

Дюран се замисли и направи безпомощен жест.

— Съжалявам… мисля, че не се чувствам добре. Опитвам се да се сетя колко дълго… Колко дълго съм отсъствал.

— Ето — Шоу поклати глава, — точно така се получава, когато блокирате. Моля ви, не се опитвайте да определите къде започва Лу Макбрайд и свършва Джеф Дюран. Просто… просто заобикаляйте трудните места. Говорехме за стипендията.

Макбрайд кимна.

— Да. Ами схемата беше такава: пишех нещо като писмен отчет всеки месец. Пращах ги до Института и след като ги преглеждаха, изпращаха някои от тях за публикация. Идеята беше, че могат да ги публикуват безплатно, доколкото резултатите бяха кредитирани от самия Институт. Понякога изпращаха копия до заинтересувани учени или по списък на най-влиятелните хора в Щатите и в други страни.

— Звучи чудесно. Как кандидатствахте?

— Там не се кандидатства. Някой просто ви препоръчва — не ви казват кой, но обикновено е професор, бивш стипендиант — нещо подобно. Канят ви няколко пъти на делови обяд и ви питат какво бихте правили, ако имате време и пари. След известен период — освен ако не сте идиот, започва някакво изследване. Правят ви известни препоръки как е най-добре да се насочите и след това преминавате поредица от тестове.

— Какви тестове?

— Подобни на вашите. Мозъчна активност, „Майерс-Бригс“… отнема цял ден. Помня добре това.

— Хм! — Шоу го погледна учудено. — И защо са им трябвали?

— Зададох им същия въпрос. Отговориха ми, че по този начин определяли дали кандидатите могат да работят сами — нещо като малко наблюдение. В основни линии след това те потупват по гърба и те пращат да работиш. Мисля, че се стараят хората, които изпращат, да се чувстват добре в чужбина — имат голям опит в това.

— В кое?

— В дейността в чужбина.

— Къде беше районът на изследването ви? — попита Шоу. — Какво изследвахте?

— Заглавието на разработката беше „Анимистичните лечения и Третия свят“. — Макбрайд се усмихна малко притеснено.

— Интересно! — Шоу повдигна вежди.

— Идеята беше да се изследват психологическите и терапевтичните елементи в местните религии. Което означаваше да се изучи всичко от индианските парни бани до предизвикването на хипнотични състояния, изпадането в транс и различните начини, по които затворените култури използват халюциногенните гъби.

— И вие?

— Започнах и… — Гласът на Макбрайд затихна.

— Какво?

Внезапно той почувства как го присвива под лъжичката.

— Съжалявам — рече той, — разсеях се.

— И какво точно правехте? — Челото на Шоу се смръщи.

— Бях в Южна Америка, прекарах доста време и на Карибите. Написах доста материали. Лекуване с вяра, със сантериа — свръхмаратон като форма за самобичуване и медитация. Две от статиите, които подготвих, бяха публикувани в „Таймс“.

— На каква тема бяха?

— Едната беше за духовните аспекти на видеоигрите — просто изследване, знаете как е. Другата беше за груповите запои, като начин за преодоляване на временни емоционални разстройства.

— И как точно се развиха нещата?

— Отидох в Юкон през февруари — засмя се Макбрайд — и се запих с местните индианци.

— И какво стана после?

— Вече не ми пукаше за промените на временните емоционални разстройства.

Шоу се засмя.

— Споменахте и Карибите.

— Така е. Известно време бях на Хаити. Изследвах ритъма на временните ключове в постхипнотичните внушения.

— Звучи фантастично.

— И наистина беше така. — Той забарабани по масата с пръсти. Тупата-туп-туп! Пет потупвания. — По този начин там правят хипнозата.

— Наистина ли? Да, всъщност няма нищо учудващо. Звуковата памет има склонност към последователност, така че ако започнете серия от звуци, мозъкът е склонен да я следва. И къде другаде сте ходили?

— Трябваше да отида и до Ямайка.

Шоу изчака Макбрайд да продължи. Но той млъкна и психиатърът го подкани.

— И после?

Внезапно гърлото на Макбрайд се стегна. Той си спомни полета от Порт о Пренс до Сан Франциско, когато се връщаше с магнетофонните записи, фотографиите и бележките си. Беше скъпо да се връща, но в неговия апартамент беше по-удобно да се работи, а освен това — което също беше много важно — можеше да прекара известно време с Джуди и Джош. Можеха да бъдат семейство — поне за няколко дни в месеца.