Джон Кейс - Синдромът

Всичко това беше много интересно, но въобще не й подсказваше защо сестра й бе взела влака до Флорида и го бе застреляла. Хрумна й, че може би Ники си е представяла, че Крейн е един от мъжете, който я е „малтретирал“, но това беше малко вероятно. Ако се вярваше на „Кой кое е“, Крейн беше живял в Швейцария през цялото време, докато Ники беше расла.

Когато се върна в хотела, Ейдриън забеляза, че червената лампичка на телефона мига, и прослуша съобщението: „Позвънете по всяко време — Рей Шоу“.

Потърси го в дома му.

— Направихме пробив — каза психиатърът.

— Фантастично! Кой всъщност е той?

— Ами… един много объркан човек.

— Докторе…

— Казва се Лу Макбрайд — Луис. Това е добрата новина. Лошата е, че е убил съпругата и сина си с бейзболна бухалка.

— Какво!?

— Чухте ме. Разбира се, това може да е някаква друга негова фантазия или нещо друго — не можем да сме сигурни.

Зави й се свят.

— Къде се е случило това? — попита тя.

— В Сан Франциско. — Шоу й разказа миналото на Макбрайд от Бетъл до „Боудън“ и „Станфорд“, включително и за смъртта на родителите му.

— Несъмнено е умен млад мъж. Завършил е с пълно отличие. Доктор по психология, престижна стипендия — всичко е било пред него. Докато…

— Какво?

— Нагазил е в дълбокото. Сигурно е станал жертва на психичен срив или нещо подобно. Пребил е семейството си. Кълне се, че не е бил дрогиран, макар че можем и да го допуснем.

— Убил е жена си? — Ейдриън не можеше да повярва.

— И невръстния си син. На три месеца.

— Бил ли е арестуван, или… какво?

— Или какво, разбира се! — възкликна психиатърът. — Според него на това място всичко се размива. Спомня си убийството, но това е всичко. След това знае, че е във Вашингтон и че е Джефри Дюран, психоаналитик.

— Така… и къде е сега?

— В усмирителна риза. Предадох го на А-4. Отделението за опасно луди.

— Предполагате, че може да избяга ли?

— Не. Мисля, че може да се опита да се самоубие. Всъщност съм сигурен в това.

— Тогава… — Ейдриън трудно намираше думите, не й хрумваше нищо свястно. Накрая попита: — А какво стана… с онова нещо?

— Имплантът ли?

— Да.

— Това би могло да е част от проблема, но наистина не мога да ви кажа нищо. Дяволски се затрудних с това. Три пъти звънях в лабораторията и… нищо.

— И какво сега?

— Ще се оправя с лабораторията, но трябва да ви кажа, че ако споменът на господин Макбрайд за убийството е верен, това обяснява много неща — самоизолацията, истеричната амнезия — дори прехвърлянето на личността му в друга самоличност.

— „Ако“…

— Моля? — попита психиатърът.

— Казахте „ако споменът му е верен“.

— Да. Така казах.

Ейдриън замълча за момент. После взе малкото моливче, закачено до телефона, и попита:

— Кога се предполага, че е станало това?

— Преди пет години — в Сан Франциско.

— Нека проуча — предложи тя. — И ако разбера, че е истина…

— Мисля, че никой от нас няма избор. Трябва да известим полицията.

Тя знаеше, че е прав. Но знаеше също, че има място и за съмнение и че всяко обаждане в полицията би било преждевременно. Допреди ден наскоро разкаялият се убиец беше съвсем друг човек.

— Просто не го вярвам — каза накрая тя.

— Аз също — отвърна Шоу. — Но ще ви кажа едно нещо.

— Какво.

— Той го е направил.

Следващата сутрин Рей Шоу седна зад кормилото на мерцедеса си и потегли за работния си кабинет. След малко колата спря в средното платно на моста „Джордж Уошингтън“, потънала в какофония от клаксони. Шоу извади мобифона от чантата си, набра номера, който знаеше като своя, и притисна малкия апарат до ухото си.

Въпросът беше, че Реймънд С. Шоу не беше човек, който молеше за услуги други хора. В редките случаи, когато го правеше, очакваше услугата да бъде компенсирана — особено в случаи като сегашния, когато евентуалният благодетел беше човек, с когото от години играеше скуош два пъти седмично.

Чарли Дорган беше: 1) най-добрият му приятел и 2) старши научен работник в лабораторията по инженерни въпроси и приложни материали на Колумбийския университет. Шоу му бе изпратил присадката за анализ час след като я бяха измъкнали от мозъка на Лу Макбрайд и само три часа след като бе загубил от Дорган среща по скуош в клуб „Манхатън Спортс“.

Това, че Дорган още не му се бе обадил, все пак не беше толкова учудващо — физикът беше страшно зает човек — съчетаваше преподавателските си отговорности с ръководството на един факултет, който поддържаше колебливи и сложни взаимоотношения с многобройни частни фирми и държавни агенции. Така че Шоу не беше изненадан, че се е позабавил. Но се учуди, че не отговаря на обажданията му.