Джон Кейс - Синдромът

— Какво?!

— И не е женен. Няма съпруга, няма дете. Никакви споменавания за убийство. Нищо такова не се е случило. — Тя извади копие на материала „Млад учен, вероятно загинал в самолетна катастрофа“ и го бутна през бюрото му. — Има по-дълга коса на снимката, но… е той.

Шоу сложи очилата си, погледна снимката и след малко попита:

— Как може да сте сигурна…

— Изчетох всички възможни материали в „Нексис“, споменаващи името Макбрайд и Сан Франциско — от 95-а до 97-а. Няма нищо, свързано с измислицата, която ви е разказал. И ако съм пропуснала нещо някак си — а не съм — това сигурно е било репортажът за самолетната катастрофа — ако въобще се е случила.

— А ако е имал незаконна съпруга? И ако бебето е било с друго име? И ако…

— Докторе, моля ви. Прекалявате.

— Права сте, прекалявам. — Психиатърът се замисли.

Уговориха се да се видят в болницата следващата сутрин. Междувременно Шоу даде указания да държат Макбрайд под наблюдение, но да не му дават повече успокоителни.

В „Мейфлауър“ Ейдриън се преоблече в екипа си за бягане, мушна десетдоларова банкнота в дясната си обувка и слезе с асансьора във фоайето. Някакъв човек сваляше украсите от Деня на благодарността. Портиерът възхитено поклати глава, когато тя изскочи вън на хапещия студ.

— Ако не се върна до час, пратете санбернарско куче — каза му тя.

Голите клони на старите дъбове и платани над главата й рамкираха небето. Групички ученици пушеха и се смееха заговорнически. Чуваше се трополене на ролери и тупкане на топки за тенис в далечината. Докато тичаше, Ейдриън си мислеше за Макбрайд.

„Как можеш да си измислиш семейство — питаше се тя, — да си го представиш така идеално, че да ти хрумне да се самоубиеш в увереността си, че си убил жена си и детето си?“ И защо Макбрайд си спомняше това илюзорно минало, след като присадката му вече беше махната?

В това нямаше смисъл. Но пък ако това беше целта: да накарат Дюран да се самоубие, ако уредът бъде премахнат и той евентуално си възвърне паметта… Истинската си памет.

А и мъжете с дългите шлифери…

На другата сутрин Ейдриън пристигна в болницата почти половин час по-рано, освежена от дългия и дълбок сън. Надяваше се да види Макбрайд, преди да дойде Шоу, но сестрата на рецепцията не й позволи.

— Не допускаме посетители в сектор А-4. Съжалявам, но не се правят изключения.

Напук на сестрата тя настоя да почака.

В десет часа доктор Шоу излезе от асансьора. Беше навъсен. Дежурната по етаж възрази, че Ейдриън ще влезе с него, но той само изсумтя и двамата минаха през тежките врати на отделение А-4. Поредица монитори показваха десетина малки бели стаи — във всяка имаше легло за един човек; никой от пациентите не мърдаше.

— Знаете правилата, докторе… — почна дежурната.

— Права сте — каза Шоу, — знам ги. И ако не бързахме, щях да прехвърля пациента в друга стая — но нямаме време за това.

„Нямаме време ли?“ — помисли си Ейдриън.

— Ако нарушавате правилника… — пак започна сестрата.

— Защо просто не докладвате? — попита я Шоу. — Между другото след малко го изписвам.

— Изписвате го? Господин Макбрайд не е в състояние…

Но Шоу не слушаше. Вървеше толкова бързо, че Ейдриън трябваше да подтичва.

Всички стаи имаха широки прозорци към коридора.

Шоу отвори една врата и влезе.

Стаята имаше вграден шкаф с чекмеджета до едната стена и легло — до другата. Срещу леглото имаше телевизор, а високо, до тавана, беше прикрепена видеокамера. В ъгъла имаше малка тоалетна. И това беше всичко.

Макбрайд лежеше в леглото и гледаше някаква сапунена опера. Не помръдна, когато влязоха, а и не можеше: китките му бяха вързани за леглото с каиши.

— Махнете тези неща! — възкликна Ейдриън и пристъпи към Макбрайд.

— Ей сега — обеща Шоу, сложи ръка на рамото на Макбрайд и каза: — Луис. Искам да ме слушаш внимателно.

Нямаше реакция.

— Важно е — настоя психиатърът. — И се притеснявам, че нямаме много време.

Макбрайд отново не реагира — изглеждаше състарен поне с десет години, откакто Ейдриън го бе видяла за последен път — години, през които бе минал през някакво ужасно изпитание. Лицето му беше изпито, страните му бяха обрасли с набола брада. Хлътналите му очи избягваха нейните.

Раздразнена, Ейдриън посегна и изключи телевизора.

— Благодаря — каза Макбрайд. — Мразя тия тъпотии.

Ейдриън се засмя, зарадвана от реакцията му — на всякаква реакция от него.

— Чуй ме, Луис — настоя Шоу.