Джон Кейс - Синдромът

— Но кой е той все пак?

— Той е… — Шоу се замисли — пенсиониран държавен служител. — После се засмя малко тъжно.

— И смятате, че ще говори с нас?

— Не знам. Ако му покажете досието, може и да се съгласи.

— Знаете ли му телефона?

— Не. Живее в Западна Вирджиния, близо до Харпърс Фери. Трябва да го има в указателя.

— Добре — каза Ейдриън. — Сид Шапиро. Ще го намерим. — Стана и подаде ръка на доктора.

Той я хвана с двете си ръце и каза:

— Ако ви пита как сте го намерили…

— Какво да му кажа?

— Не ме споменавайте. Обяснете му, че сте разбрали за него от един документален филм по „А & Е“.

— Какъв филм?

— За контрола върху мозъка.

Макбрайд ги чакаше във фоайето. Тя разбра, че двамата вече са се сбогували, защото Шоу само му махна и забърза по коридора.

Може би си въобразяваше, но Лу Макбрайд изглеждаше някак си различно. Беше сякаш по-висок, фигурата му беше по-атлетична. Той й се усмихна, когато тя тръгна към него, и усмивката му също изглеждаше различна — не толкова плаха. По-щастлива. И имаше нещо в очите му. „Може би вече се е оправил“ — помисли си тя.

— Каня те на обяд — каза той. — Ще си поговорим за бъдещето.

Излязоха в студения слънчев ден.

— Имаш ли пари? — попита тя. — Аз съвсем закъсах.

— Всъщност — каза той — болницата ми даде малко джобни. Официално съм част от изследователски проект. Трябваше да подпиша цял куп документи за изписването. Рей Шоу ми подметна да заведа дело.

Тротоарите бяха пълни със забързани пешеходци.

— Особено — продължи той — след като се знае, че май си имам собствен юридически защитник.

— Безработен адвокат — поправи го тя.

— И двамата сме безработни — каза той. — Поне в това сме равни.

Тя го погледна. Той наистина беше различен. И говореше различно. „Може би не е в състояние да се шегува — помисли си тя, — може би не схваща хумора — когато не знае кой е всъщност.“

— Къде отиваме?

— Седемдесет и втора и Бродуей.

— Е, поне хотелът е само на няколко преки — каза тя.

— Там дават кренвирши. Истински, с хрупкава кожица.

— На скара, а не варени?

— Да. И истинска горчица.

— Значи познаваш добре Ню Йорк, така ли?

— Просто знам къде има добри кренвирши.

След малко тя каза:

— Прав си за едно нещо.

— За какво?

— Не знам дали болницата е била притисната, но Шоу е. Искам да кажа — притеснен.

— Да, имах същото чувство. Може би са го притиснали началниците му. Все пак направи каквото можа.

— Знам. Ако беше скочил през прозореца… — Тя спря. Не биваше да говори за самоубийство. Само допреди малко този мъж беше вързан за леглото си в психиатрията.

— Това изчезна — каза той. — Заедно с бейзболната бухалка и кръвта. Изчезна, макар че ми е трудно да повярвам, че някой ми е влиял.

— Но все пак си го направил — каза тя.

— Какво?

— Приел си внушението.

Стигнаха следващото кръстовище и той я хвана за ръката. После каза:

— Да, така е. Но едно нещо е сигурно.

Пресякоха. Той не пускаше ръката й.

— Кое? — попита тя.

— На всяка цена ще намеря този, който ми е набутал това в главата.

Тя търсеше името на човека в Западна Вирджиния. Името, което Шоу бе написал на пощенската картичка и го бе пъхнал в медицинския картон на Макбрайд. Оттам изпадна една снимка. Макбрайд беше в кухнята и отваряше една консерва супа. Тя се наведе да вдигне снимката — и спря.

Беше полароидна снимка три на пет сантиметра… на какво? Тя я вдигна, сложи я на бюрото и я погледна. Нещо като… Смътно познато… но къде го беше виждала? Къде? След малко се сети. В апартамента си. Това малко прозрачно нещо бе в праха на Ники. Тогава си помисли, че е останало от кремирането. Как бе попаднало у доктор Шоу и кога го бе снимал?

Обърна снимката и намери бележка, надраскана под датата:

„Предмет X — 6.4 мм на 6 мм

Изваден от мозъка на Дж. Дюран

Шоу / д-р. Н. Алелин“

Сърцето й се сви. Това не беше предметът, който бе намерила в апартамента си. Но беше същият като него — прозрачно стъклено цилиндърче, пълно със сребърни и златни жички — приличаше на оризово зърно. Същото като онова.

Имплант. Изкуствена присадка.

Което означаваше, че същото, което бяха направили на Лу Макбрайд, бяха направили и на сестра й. Сковаността в гърдите й отстъпи на дива ярост и отчаяние.

— О, боже! — изплака тя.

Макбрайд вдигна поглед от супата, която разбъркваше, и попита:

— Какво има?

Тя само поклати глава. Плачеше.

Той дойде при нея, видя снимката и каза: