Джон Кейс - Синдромът

— Спокойно. Всичко свърши. Извадиха го.

— То бе на пода на апартамента ми!

— Какво?!

— Същото като това беше в пепелта на Ники!

Той гледаше неразбиращо.

— Беше в урната — обясни тя. — Много гадно, нали?

— Кое?

— Всички глупости за семейство Ридъл. И за „свръхдозата“! И за споразумението, което били сключили с нея. Затова издирването на Еди не стигна доникъде. Защото нищо подобно не се е случвало. Всичко е било лъжа — точно както са направили и с тебе.

Внезапно й се прииска да убие някого. По-точно онзи тип, който бе превърнал сестра й в робота, който бе срещнала в магазина, сестра й, която беше умряла във ваната си.

— Ще го изкормя това копеле! — закле се тя.

Макбрайд кимна, сви рамене, върна се в кухнята и подметна:

— Вземи си номер, ще чакаш на опашка…

Доктор Шоу бе казал, че Сидни Шапиро сигурно фигурира в телефонния указател на област Джеферсън. Седнала по турски на леглото, с бутилка бира в ръка, Ейдриън си каляваше нервите, като се опитваше да се свърже с него. Даваше или заето, или свободно, но никой не вдигаше.

— Може би трябва ти да опиташ да му звъннеш — провикна се тя.

— Какво… По дяволите! — Макбрайд се беше изгорил на дръжката на евтината алуминиева тенджера. Смъкна ръкава си, вдигна я, излезе от малкия кухненски бокс и изля супата в двете бели купи на масата. На масата имаше и две квадратни пластмасови кутии с готова салата и франзела. И една роза в бутилка от кока-кола — беше й я донесъл заедно с покупките.

— Мисля, че трябва да идем направо у тях — каза той и посочи масата. — Вечерята е готова.

Тя скочи от леглото и зашляпа с боси крака.

— Направо у тях ли? Защо да не звъннем предварително?

— Е, така би било по-възпитано, но… какво ще му кажеш? Че искаме да говорим за мозъчния контрол? Не мисля, че ще ни приеме. По-добре да отидем направо там.

— Май си прав.

— Наздраве. — Той вдигна бирата си. — Благодаря за… — Погледна встрани и се усмихна хитро: — Не знам… Просто благодаря.

Бутилките издрънчаха.

— Няма защо — каза тя и се изчерви, защото прозвуча съвсем глупаво.

Какво искаше да каже с това „няма защо“? Усмихна му се. Нещо в него се бе променило — ленивата му, хитра усмивка я смущаваше. По-рано я привличаше по един неясен, объркващ начин, но сега почти не можеше да го погледне, без да усети… тръпката. Това беше последното, което би искала. Едно ненужно усложнение, което можеше да й докара само неприятности. „Някой се опитва да ме убие — помисли си тя. — Нямам работа. Парите ми свършват. А ние с него бихме могли да… какво? Да ходим заедно? Добър план, Скаут.“

Тя гребна лъжица супа. Беше толкова гореща, че за малко не я изплю. Но не го направи, а грабна бирата си и „угаси пожара“.

— Какво ти стана? — попита той.

— Изгорих си езика. — И пак надигна бирата.

— Знам едно народно лечение — каза той, наведе се към нея и за момент тя помисли, че ще я целуне, и отново изпита остро желание. Но той отиде в кухничката и донесе чаша мляко.

— Пий.

Усмихваше й се.

Сутринта шофираше Макбрайд.

А Ейдриън му съобщаваше подробности за Сидни Шапиро.

Предната вечер бе излязла — веднага след вечерята. Макбрайд беше уморен — все още се чувстваше влиянието на болницата. А и тя не искаше да прекара нощта в една и съща стая с него, така че отиде до библиотеката и почна да чете за ЦРУ.

Тук-там се споменаваше за Шапиро — ръководел „специална“ програма. Ейдриън реши, че това означава „противозаконна“. И това под носа на сенатските комисии, които непрекъснато обсъждаха „някои човешки права, нарушавани от разузнавателните кръгове в САЩ“.

Все пак успя да направи едно сурово досие, пълно с неясноти, с надеждата, че ще й помогне.

— Учил е в Кеймбридж — обясняваше тя на Макбрайд сега. — Изследователска психология, точно като теб. После в Масачузетския технологичен институт. След това е бил за известно време в Корея — никой не знае какво е правил там, но се предполага, че е бил цивилен служител в армията — това било през 1953-та. После се върнал в Щатите и основал нещо, наречено Фонд за хуманна екология. В Ню Йорк.

— После какво? — попита Макбрайд.

— Този фонд трябвало да е частен, но всички пари са идвали от ЦРУ. Така че всъщност е бил НОП.

— Какво?

— НОП! Под неофициално прикритие.

— Къде научи тия неща?

— Вчера в библиотеката — докато ти спеше.

— Аха!

— Фондът е бил прикритие за дейността на ЦРУ. И се е занимавал с финансирането на поведенчески изследвания — тайни изследвания за контрол върху мозъка. Наричат го МкУлтра. Артишок. Синя птица. Нещо подобно.