Джон Кейс - Синдромът

— Будист е — каза дребосъкът. — Еврейски будист. Казва, че имал много тежък кармичен товар.

Куори Роуд беше посипана с чакъл просека, разкаляна от неотдавнашния дъжд, която се провираше през гъста гора; стволовете на дърветата бяха черни от влагата. Минаха през един дол и яркото зимно слънце проблесна сред голите клони. Макбрайд зави и след миг спря до един очукан бял пикап. На полянката имаше дървена къща. На стотина метра се виждаше постройка, подобна на парник. Надясно, в едно оградено пасбище, имаше десетина лами, които затичаха към Ейдриън и Макбрайд, когато те тръгнаха към къщата. А зад тях, на средата на пасището, видяха Сидни Шапиро — правеше бавни, плавни движения, в които Макбрайд разпозна упражненията Тай-чи.

Въпреки студа Шапиро беше гол до кръста, облечен само с долнище на анцуг, и бос. Движеше се съсредоточено и гъвкаво. Ейдриън погледна Макбрайд и вдигна вежди. След минута ламите загубиха интерес към тях и започнаха отново да пасат, други се приближиха до Шапиро, който като че ли не ги забелязваше. Беше слаб, но жилест, с гъста черна коса. Изглеждаше пъргав и здрав за седемдесетте си години — протягаше крак изключително бавно, докато не го изпънеше успоредно на земята, после грациозно го прегъваше и го завърташе в мъчително бавна спирала. Все едно наблюдаваха балетист на забавен каданс. Макбрайд беше хипнотизиран от гъвкавите движения на Шапиро. За момент слънцето се показа иззад облаците и освети пасбището и Макбрайд се изненада, че докато тялото на мъжа се съпротивлява на възрастта, лицето — не. Беше костеливо и приличаше на череп под тънката, изпъната кожа.

Шапиро свърши упражнението с отметната назад глава, с разкрачени крака и разперени, устремени към небето ръце. Остана в това положение трийсетина секунди, после бавно свали ръцете си и закрачи към тях, като внимателно избираше пътя и се спираше да почеше гърбовете на ламите. Излезе през металната порта, затвори я внимателно и чак тогава ги погледна.

— Здравейте.

— Доктор Шапиро?

— Да.

— Казвам се Лу Макбрайд. Това е Ейдриън Коуп.

— С какво мога да ви помогна? — попита Шапиро, като местеше поглед от Макбрайд към Ейдриън и обратно. Изглеждаше много стегнат за човек с „тежко кармично бреме“.

— Ами… искаме да поговорим с вас.

— Така ли?

— Да. Мислех си, че бихме могли да обсъдим…

— Вашата работа — намеси се Ейдриън.

— Моята работа ли? — Шапиро се обърна към нея. Очите му бяха черни и блестящи като антрацит. — Аз съм пенсионер.

— Работата ви, свързана с МкУлтра.

Шапиро се намръщи, в очите му проблесна раздразнение.

— Репортери ли сте?

Те поклатиха отрицателно глави.

— Защото вече казах по телефона на един младеж, че не искам да се снимам повече в документални филми. Не намирам първия опит за много задоволителен.

Той погледна небето, после каза на Макбрайд:

— Въпреки че като покаяние може и да свърши работа… повече, отколкото да видиш нечий живот, сведен до дрънканица от звукове, прекъсвани от реклами на клиника за отслабване. — Той поклати глава. — Това не е нещо, с което бих се захванал отново.

— Не сме дошли за това — каза Ейдриън.

— Така ли? Тогава защо сте тук?

— Сестра ми и… господин Макбрайд… станаха жертви.

— Едва ли. — Шапиро я погледна скептично. — Това беше доста отдавна. Наистина ли мислите, че сте били жертва на мозъчен контрол?

— Не аз — каза Ейдриън. — Сестра ми…

— Тогава ще й предложа да не гледа толкова телевизия и „мозъчният контрол“ ще изчезне. Такъв е съветът ми.

— Не мога да й кажа нищо — отвърна Ейдриън. — Тя е мъртва.

— Моите съболезнования — каза Шапиро. — Но вижте, това е напълно изоставена област. Още преди десетилетия.

— Наистина ли? — попита Макбрайд.

— Предполагаше се, че това е следващият скок в науката. — Шапиро не обърна внимание на скептицизма му. — Мислехме, че ползата от излизането в открития космос и изпращането на хора на Луната би била много по-незначителна от това, което бихме открили… — той потупа главата си — тук… Наричахме го „вътрешен космос“. — Той въздъхна. — Но това беше много отдавна и макар че не знам на колко години е била сестра ви тогава, този млад човек със сигурност е бил пеленаче.

Той се усмихна. Усмивка, която не оставяше бръчици около очите му.

— Въпреки това, което може би сте чули, не сме правили опити с деца. Така че…

И се обърна, за да си тръгне.

— Може ли да ви покажем нещо? — попита Ейдриън.