Джон Кейс - Синдромът

— И Шапиро е бил част от това?

— Ръководил го е цели десет години. После закриват фонда и го прехвърлят на друга служба — началник дирекция „Наука и технологии“ в ЦРУ. Но най-интересно е какво са правили. Изучавали са психотропни вещества, хипноза, телепатия, промиване на мозъци, телекинеза…

— Гледал съм документален филм за това — каза Макбрайд. — По „А & Е“. Преди година. Експериментирали са различни халюциногенни препарати върху хора — затворници, душевноболни, заподозрени в комунистическа дейност, закононарушители.

— И какво е станало? Били са обработвани, нали?

— Да. Само че те не са знаели това. И не са били точно клинични опити. Така че за повечето от тях се е смятало, че са болни или луди.

— Разбира се. Точно така би изглеждал човек в такъв случай.

— Хората са полудявали. Поне един е починал.

— Кой?

— Един учен. Олсън. Пробутали му голяма доза ЛСД и той откачил. Напълно. Или поне така е обяснен случаят. След няколко дни се хвърлил от прозореца на хотела си.

— Божичко…

— Поне така се твърди. Според документалния филм може и някой да му е помогнал.

— Да му е помогнал?

— Има основания да се предполага, че е бил блъснат.

— Значи беше прав — каза Ейдриън след кратко мълчание.

— За кое?

— Че трябва да го посетим без предупреждение.

При будката на моста Макбрайд бутна една банкнота в протегнатата женска ръка. Въздухът беше студен, ръката бе топла. Мигът на докосване бе странно точен, изолиран от времето. Стори му се, че това е някакъв затворен микросвят на търговия, преминаване над реката срещу заплащане, операция, повтаряна от столетия. Реката изглеждаше огромна, гъвкава, жива и той можеше да усети влагата й, неуловимото й присъствие във въздуха въпреки тежкия мирис на бензин. Около него гъмжеше от звуци — рев и форсиране, които разсичаха въздуха. Макбрайд не можеше да се начуди на усещането, което го изпълваше с такава сила, като че ли беше нещо съвсем ново. Дори пътуването към междущатската магистрала, което винаги му беше досадно, сега го развълнува: играта на движение и пространство, постоянното оформяне и прегрупиране на движението с ритъм, подобен на джазовия.

Отседнаха в хотел „Хилтоп“ — стар хотел, кацнал на планинския — склон, с изглед към прочутата планинска седловина, където се срещаха реките Потомак и Шенандоа. Хотелът беше почти празен — много късно бе за есенни екскурзии, а твърде рано за коледните празници. Пак взеха една стая — за по-евтино — но Ейдриън настоя за отделни легла.

Застаряващо пиколо ги заведе до стаята и изчака, докато Макбрайд не мушна банкнота в сухата му длан. После двамата излязоха на балкона и се огледаха. Реките се виждаха като далечни сребристи проблясъци между тъмните гористи склонове.

Шапиро живееше в Бейкъртън — само на десетина километра. Отидоха с колата, като смятаха да разпитат — надяваха се, че няма да е трудно да се открие някой в селище с шейсет и трима обитатели.

И наистина се оказа съвсем лесно.

Бейкъртън се оказа селище с двайсетина-трийсет къщи, пръснати на четиристотин декара горист склон. Освен къщите и няколкото големи каравани имаше църква и провинциален магазин с бензинова помпа отпред.

Мъж с рошава брада, мустаци и корона червеникава коса стоеше при касата. Навсякъде около него имаше натрупани кутии със сухи сладкиши и с ловджийски патрони, буркани със свинска пача и твърдо сварени яйца.

— Питайте тях — каза продавачът и посочи трима мъже, които пиеха кафе от пластмасови чаши. Освен кафето ги свързваха и многото бръчки, дългите коси и вкуса им към защитните облекла.

Макбрайд заключи, че сигурно обсъждат футболното първенство или лова на елени.

— Знаете ли къде мога да намеря господин Шапиро?

— Джеймс Бонд ли?

— Да. — Макбрайд се засмя.

— Живее нагоре по Куори Роуд — каза един дребен човек с дълбокомислен вид, зелен комбинезон и бейзболна шапка, на която бе изписано името на фирмата за храни „Рамбо“.

— Къде е това?

— Тръгваш право нагоре и ще видиш една тясна отбивка. Това е Куори Роуд. Караш два километра и гледаш наляво за червена пощенска кутия.

— Благодаря.

— Може да го завариш как се моли — каза дребничкият. — Тогава ще трябва да го изчакаш.

— Не се моли — намеси се друг. — Медитира. Това е различно. Но Карсън е прав. Ако отидете, когато медитира, въобще няма да ви погледне. Изглежда невъзпитано, но Сид си е такъв.

— Той… религиозен ли е? — попита Ейдриън и се намръщи. Не изглеждаше много вероятно.