Джон Кейс - Синдромът

— Разбрах — каза Ейдриън. — Но всичко това е на теория.

— Не е точно така — отвърна Шоу, обърна се към Макбрайд и попита: — Какъв беше случаят? Някъде в Дания ли?

— Пале Хардруп — отвърна Макбрайд. — Банков обир през петдесетте, убит е един пазач. — Ейдриън забеляза, че Макбрайд се оживи — дискусията беше надвила безразличието му.

— Правилно! — каза Шоу с поощряваща усмивка. — Имате превъзходна памет.

И двамата се засмяха. Ейдриън ги изгледа.

— Хардуп, така ли? И е ограбил банка? Да не е някаква шегичка на психотерапевти?

— Хардруп — поправи я с усмивка Макбрайд. — Арестуван е след банковия обир. Застрелял пазача. Това, което озадачило полицията, е, че той всъщност не се е нуждаел от пари и не е бил агресивен тип. Всъщност е бил съвсем обикновен човек. Добър гражданин. И възниква въпросът защо го е направил? — Макбрайд погледна Шоу, който му кимна да продължи. — Това е било нещо съвсем нехарактерно. И открили, че е хипнотизиран от своя лекуващ лекар — той му наредил да ограби банката и да застреля пазача.

— И съдията хванал ли се е на това? — попита Ейдриън. Гласът й беше пълен с неверието на печен юрист.

— Да. Защото лекарят си е признал. Заявил, че е организирал престъплението, за да изпробва властта си.

— Хм — каза Ейдриън. Не знаеше дали да му вярва.

— Това е прочут случай — каза Шоу. — Цитираха го на процеса на Чарли Менсън.

— Защо?

— Защото лекуващият лекар не е бил на мястото, където е извършено престъплението, а нападателят очевидно е бил под негово влияние и контрол.

— И как го е извършил? — попита Ейдриън. — Искам да кажа, лекарят.

— Спомняте ли си, Лу? — попита Шоу.

— Той създава „персона“ — каза Макбрайд. — Свръхестествена фигура, която нарича „X“. Персоната е нещо като Господ. И този „X“ нарежда на Хардруп да извърши деянието.

— И той го прави, така ли? — попита Ейдриън. — Застрелва човека?

— Разбира се — отвърна Шоу. — Той е бил дълбоко вярващ.

— И това според вас е „контекстът“, така ли?

— Точно така. Доколкото се е отнасяло до Хардруп, той се е смятал за инструмент на Божията воля.

— А мислите ли, че по такъв начин може да се подтикне човек към самоубийство?

— Защо не? — отвърна Шоу. — Много хора се самоубиват. При подходящите обстоятелства — в подходящ контекст — това може да изглежда почтено, дори разумно деяние. — Той погледна часовника си и се обърна към Макбрайд.

— Готов ли сте?

Макбрайд го погледна неуверено.

— Наистина не разполагаме с много време.

— Ами… да — каза Макбрайд и погледна Ейдриън.

— Ако нямате нищо против — усмихна се Шоу на Ейдриън, — почакайте ни в кафето… Ще се поупражнявам в екзорсизъм.

Тя седеше в кафето и за десети път преглеждаше „Таймс“. Накрая Шоу дойде — почти час след като ги бе оставила.

— Къде е Лу? — попита тя.

— Ще дойде след малко. — Той седна срещу нея. — Оформих изписването, но има… има разни бумаги. Това е за вас. — Той бутна една папка към нея.

— Какво е това?

— Медицинското му досие. Ако не е у мен, никой не може да ми го вземе, нали разбирате?

— Не съм много сигурна, че трябва да го изпишете. Искам да кажа, откъде знаете, че е наред? Ами ако…

— Вижте — каза й психиатърът, — трябва да се споразумеем. Мисля, че вече ще е добре. Наистина. — Опита се да се усмихне. — Няма причина да го държим тук. И колкото и да е невероятно, моето участие свършва дотук. — Той отклони поглед. — Виждате ли, изкарват ми душата по „частни пътища“… — Той сви рамене. — Сигурен съм, че разбирате: не съм независим човек. Съвсем не. — Отново се опита да се усмихне. Не се получи.

Думите му не бяха лишени от смисъл, но имаше нещо неестествено в начина, по който ги казваше — той очакваше тя да потвърди, че го разбира.

— Значи се отказвате — заключи Ейдриън.

Психиатърът се смръщи.

— Аз си имам и други отговорности и…

— Знам, че не съм справедлива, и съм ви много благодарна. Но… не знам какво да правя сега.

— Ще ви дам името на един човек — каза Шоу, измъкна жълта пощенска картичка от джоба на ризата си и й я подаде.

На картичката пишеше „Здравна служба“, а отдолу Шоу бе надраскал едно име.

— Сидни Шапиро… Кой е той?

— Човек, който знае за тези неща.

— Имате предвид паметта ли?

— Не. Имам предвид сестра ви и Луис.

— Знае какво се е случило с тях ли? — Тя все още не можеше да разбере.

— Не. — Шоу поклати глава и погледна надолу. — Знае за имплантите — за присадките. За начина, по който са използвани и как после всичко се е объркало. От всички на света той знае най-много… а може би не знае.