Джон Кейс - Синдромът

— И могат да се чуват гласове, така ли? — замислено попита Макбрайд.

— Все едно че чувате Господ — уточни Шапиро. — Но присадката е само част от процеса. Програмистът трябва да използва и други средства…

— Например?

— Хипноза… Сетивно изолиране…

— И как действа това? — попита Ейдриън.

Шапиро облиза устните си, помисли за момент и отвърна:

— Ами, на субекта биха могли да бъдат предавани хипнотични внушения, за да се подготви за определено действие. После го потапяме в тъмен резервоар, напълнен със солена вода, загрята до температура, близка до телесната — около 37 градуса по Целзий. Усещането е много странно — все едно че сте в безтегловност.

— Опитвали ли сте?

— Разбира се — отвърна Шапиро. — Опитвал съм всичко.

Той се спря за малко, после продължи:

— След час и нещо в резервоара вече не знаеш къде свършва кожата ти и къде започва водата. Просто се разтваряш… — Той кимна към чашката чай пред Ейдриън. — Като бучка захар в чай. И когато това стане, субектът е вече…

Макбрайд слушаше и не вярваше на ушите си, а Ейдриън гледаше Шапиро и си представяше как сестра й е плувала в тъмния резервоар.

— След определен период…

— Какво значи „определен“? — попита Макбрайд.

— Ден. Седмица. Месец — каза Шапиро. — Въпросът е там, че след известно време самоличността на субекта започва да се разпада. Това е нещо като среща със смъртта — всички сетива изчезват — или поне така изглежда. Представете си: в резервоара не можете да видите или чуете нищо, да вкусите или помиришете нищо, да се докоснете до нищо. Изчезва усещането за време. Ако смятате, че усещането за загуба на съзнанието е необикновено, опитайте да загубите тялото си.

Шапиро спря и слаба усмивка изкриви устните му.

— Въпреки това някои хора намират това изживяване за… вдъхновяващо.

— А други? — попита Ейдриън.

— Други не. — Старият човек сви рамене.

— И после какво? — намръщи се Макбрайд.

— После ли? — Шапиро му хвърли кос поглед. — После се отива на следващото ниво.

— И то е?

— Интензивна обработка. След като самоличността на субекта е унищожена, той всъщност е „табула раза“. Относително просто е да запечатате каквито „спомени“ ви се харесват.

— Как? — попита Макбрайд.

— Създаваме сценарии, съвместими с неговия психологически профил, и ги въртим на филм. Субектът наблюдава тези филми успоредно с ускорен поток от аудиограми.

— Като в театър?

— Не — засмя се Шапиро, — това е по-ангажиращо. Пациентът носи специална каска, снабдена с говорители и очила. Звуково и светлинно влияние. Включва се и…

— Какво?

— Субектът има усещането, че стои на метър и половина от голям телевизионен екран и наблюдава триизмерни картини със стереозвук. Много впечатляващо усещане — но дотук говорим само за активиране на съзнанието. Същевременно се прилагат хипноза и химикали… Това е нещо като оформяне на предмети от глина. Нежна глина.

— Лекарства — каза Ейдриън и си спомни за малкото шишенце в компютъра на Ники: „Плацебо №1“. — Какви точно?

— Различни химикали с психеделичен ефект — отговори Шапиро. — Имахме голям успех с един наркотик от Еквадор, казва се бурандага . А също и с „кетамин“ — известен повече като транквилизатор за животни. И двата предизвикват дисоциативна амнезия.

— Кетамин — каза Ейдриън. — Това не е ли наркотикът, използван при изнасилвания?

— Точно така — каза Шапиро. — Дава резултати и там, но имаше ефект и при нашите опити.

— Какво искате да кажете?

— Ами ако искате да получите „надмощие над някого“ — така казвахме — кетаминът има ефект на откъсване на личността от тялото. Всичко, което става, изглежда, че се случва в друго измерение. И даже преживяното не остава в паметта.

— Вграден ефект на амнезия, така ли?

— Точно така. Впоследствие изнасилването — или каквото и да е — като че ли не се е случвало. Субектите не си спомнят да са били в резервоар или да им е поставян шлем, или че са били бомбардирани с нови „спомени“.

— И тогава на какво… на какво биха приличали тези хора? — попита Макбрайд.

— На хора с качулки — каза Ейдриън. — Сатанисти.

Шапиро я погледна странно, после се обърна към Макбрайд.

— Зависи.

— От какво? — настоя Макбрайд.

— От това, което бихте искали субектът да запомни — или от това, което бихте искали да забрави.

Макбрайд сръбна от чая си. Беше изстинал.

— И колко време отнема това? — попита той.

Шапиро поклати глава.