Джон Кейс - Синдромът

— Все пак за какви изследвания говорим? — повтори Макбрайд.

— За химикали и хипноза, телепатия и телекинеза. Ясновидство. Екстремни положения — деградация и болка.

— Деградация и болка ли? — попита невярващо Ейдриън.

— Как да я предизвикваме, как да я понасяме и да я използваме — и как да я измерваме — отвърна Шапиро. — Експериментите с болка не бяха много резултатни.

— Защо? — заинтересува се Макбрайд.

— Срещахме трудности при привличането на изтъкнати психолози за изследванията — въздъхна ученият. — А и онези, които се съгласяваха, не бяха толкова обективни, колкото ни се искаше.

— Защо?

— Изследванията се смесваха със садизъм, а тези с дрогата — със секса. На практика всичко се смесваше със секса. И това изкривяваше резултатите.

— Споменахте за „физическа принуда“ — каза Ейдриън.

— Да. — Шапиро се размърда неудобно на възглавницата.

— Е, и?…

— Физическата принуда беше… как да се изразя? Крайни експерименти, при които на субекта се даваха относително големи дози психеделични наркотици и той се поставяше в тъмно запечатано пространство, където се подлагаше на продължителна обработка със записани послания.

— Запечатано пространство? — зачуди се Ейдриън.

— Използвахме чекмеджета в моргите — каза Шапиро.

Макбрайд зяпна, после попита:

— Когато казвате „крайни експерименти“…

— Не, те не умираха — увери ги Шапиро. — Но не се очакваше да се възстановят. И повечето наистина не се възстановяваха.

— Тоест говорим за…

— Шестстотин микрограма ЛСД дневно — каза Шапиро. — За шейсет или сто и осем дни. В пълен мрак.

Ейдриън и Макбрайд останаха смълчани известно време. Накрая Ейдриън прошепна:

— Как сте могли да вършите това?

Шапиро я погледна и се направи, че не разбира смисъла на въпроса.

— Доколкото си спомням, катетризирахме субекта, хранехме го венозно и му правехме срез на правото черво, за да облекчим нещата.

— Господи! — възкликна Макбрайд.

— Още вино? — попита Шапиро.

Ейдриън потръпна. Макбрайд поклати отрицателно глава. Шапиро затвори очи, поемайки аромата на червеното вино, огъня, компанията и старите си грехове. След минута отвори очи и заговори пак. Ефектът беше странен — като че ли ги бе наблюдавал през цялото време. Всъщност промяната беше толкова бърза, че Ейдриън неволно си представи орел или ястреб, заловил жертвата си.

— Знам какво си мислите — каза той.

— Така ли?

— Разбира се — каза Шапиро. — Мислите, че съм военнопрестъпник.

Никой от тях не обели дума.

— Предполагам, че го преценявате така — заключи Шапиро, отпи от чашата си и ги погледна. — Сега е лесно да се съди. Но истината беше, че Програмата беше изградена от хора, чиито мотиви бяха чисти като току-що паднал сняг.

Ейдриън не можа да се сдържи и вдигна очи към тавана.

— Те знаеха какво могат да направят хора като Хитлер. И това ги правеше безмилостни в стремежа им да защитят свободата. Знам, че и това звучи надуто — думата „свобода“ винаги е звучала надуто — но е истина.

Спря за момент, опря лявата си ръка на пода и скочи с неочаквана пъргавина. Отвори печката, разбърка въглените с машата и сложи още един пън. После се обърна към гостите си.

— Още от самото начало идеята беше да се намерят начини да се определят и елиминират хора като Хитлер и Сталин — преди да са дошли на власт.

— Значи това е било програма за убийства — рече Макбрайд.

— Отчасти. — Шапиро сви рамене. — Идеята беше да се развият поведенчески контролирани агенти, които да могат да изпълнят заповед дори ако резултатът би засегнал инстинктите им.

— И какво означава това? — попита Макбрайд.

— Означава, че няма да ги интересува дали ще живеят, или ще умрат — каза Ейдриън.

— Оцеляването на агента не беше основен въпрос. — Шапиро поклати глава. — Това въобще не стоеше в центъра на нещата. Най-големият проблем беше какво ще стане, ако агентът оцелее и бъде заловен. А ги залавяха. Непрекъснато.

Той ги изгледа.

— Дори случайно. Някой полицай неочаквано, дори ирационално проявява интерес към наглед съвсем безобидни неща. И в следващия момент нашият човек е в министерството на отбраната и го разпитват от А до Я. Така че повечето от изследванията бяха насочени към изграждане на агент, който да не може да се огъне.

— Оставете ме да позная — рече Макбрайд. — Вие сте ги правели идиоти.

— Не. Защото в такъв случай не биха могли да действат. Изгубихме години — и много пари — за да изследваме диференциалната амнезия и начините за внедряване на многобройни самоличности. В крайна сметка решихме, че оптималното решение е екранна памет — макар че и в този случай имахме проблеми. Тя дестабилизира личността, така че имаше нужда от терапевт, който постоянно да подсилва внушенията.