Джон Кейс - Синдромът

— Тоест казвате, че ЦРУ никога не е убивало никого? — попита Макбрайд. — Ами онези „поведенчески контролирани убийци“, за които ни говорихте?

Шапиро поклати глава.

— Това са две различни неща. Когато бях там, Програмата все още беше предмет на изследване. Имаше секретна програма, която включваше необходими действия, но не се занимаваше с убийства.

— А Кастро? — попита Макбрайд.

— Разбирам за какво намеквате — каза Шапиро, — но това бяха импровизирани опити — и Крейн нямаше предвид това. А и те се провалиха — това също не беше в плана на Крейн.

— Не ви ли се струва странно, че толкова много „луди“ стреляха по политически лидери там, където ЦРУ въпреки всичките си възможности не успяваше? Поне в случаите, за които знаем?

Шапиро погледна часовника си, стана и започна да прибира чиниите — знак, че разговорът е свършил.

— Е — въздъхна той, — разговорът беше интересен, но вече е тъмно, а и имате много път.

Макбрайд се изправи и помогна на Ейдриън да стане.

— Всъщност — каза той — наели сме стая в „Хилтоп Хаус“. Не е далеч.

— Нямах това предвид. — Шапиро поклати глава. — Казах, че е „тъмно“ и че трябва да извървите още много път.

Изпрати ги до вратата и добави:

— И си сложете коланите.

И затвори вратата.

Пътуването до „Хилтоп Хаус“ беше тихо и печално; река Шенандоа отразяваше лунната светлина.

Не говореха. „Всички около мен умират — мислеше Ейдриън. — Ники, Бонила, Шоу.“

Макбрайд караше с една ръка, другата небрежно бе прехвърлил на съседната седалка. Това напрягаше Ейдриън и я караше да се чуди дали иска да я прегърне, или още по-лошото: не иска.

Колата летеше по пустото шосе, планините и горите чернееха на фона на звездното небе.

Размити фарове се показаха в огледалото и по гърба на Макбрайд полазиха студени тръпки. Но колата ги задмина и отново бяха сами.

— Мислех си — обади се Макбрайд, — че може би ще се наложи да се разкараме някъде.

— Къде например?

— На Луната, ако намерим билети. Иначе може просто да се покрием.

Тя се замисли. Истината беше, че нямаше къде да отиде. Жилището й не ставаше. Вече бе останала и без работа. А след Бонила и Шоу не искаше да се свързва с никой друг.

— Искам да разбера какво се случи с Ники — настоя тя. — А пък и ти се нуждаеш от мен.

— Аз ли? — Макбрайд я погледна. Светът беше само черно и бяло. В тази светлина Ейдриън беше прекрасна.

— Ами да — каза тя. — Колата е на мое име.

— Е, тогава можеш да останеш — каза той.

— То било лесна работа.

Макбрайд се засмя и си помисли: „Искам да я прегърна“. Но точно тогава се показа „Хилтоп Хаус“ и моментът беше изпуснат.

Но не и забравен.

В хотела я попита какво знае за Крейн. Вместо отговор тя измъкна куп листа от чантата си и му ги подаде.

Повечето бяха разпечатки от „Нексис“, включително два материала от „Уошингтън Поуст“ и „Сарасота Стар-трибюн“. Той ги прочете внимателно, като си отбеляза организациите, където бяха споменати имената на Крейн и на сестра й. Колкото повече се заравяше в разпечатките, толкова повече забравяше за Ейдриън, която седеше на леглото със свити крака. Стаята беше малка и претрупана и той се бе наместил на дивана — неудобна, корава мебел близо до балкона.

— Отиваме във Флорида, нали? — попита тя.

— Да, трябва да отидем. — Правеше всичко възможно да не я поглежда. — За начало може отидем в болницата и да видим какво ще ни кажат. Да проверим и в съда за някаква следа. Да проверим завещанието…

— Хм — каза тя и протегна ръце над главата си. — Значи просто отиваме и питаме.

— Докато не измислим нещо по-умно — каза той и отвори вратата на балкона — внезапно му бе станало горещо.

Тя го изгледа продължително, изви и изпъна младото си тяло.

Макбрайд изстена вътрешно, изправи се и излезе на балкона.

Истината беше, че мислеше за нея по цял ден като гимназист — не, по-лошо — като малко момченце. По цял ден — и в къщата на Шапиро, и в мрака на ужасяващите истории, дори при страшната вест за Шоу. Страдаше от мъчителното влечение, което превръща живота на всеки юноша в агония.

Сега, застанал на балкона, той се загледа в светлините на колите и си помисли: от колко време не е лягал с жена? Не беше сигурен — паметта му все още се възстановяваше. Но това беше преди времето на Джеф Дюран — в това поне беше сигурен.

Ейдриън беше хитруша и това беше факт. Но също беше факт, че Лу Макбрайд беше последното нещо, което й трябваше сега.