Джон Кейс - Синдромът

Вече беше загубила сестра си, работата си, за малко да загуби и живота си — и той беше отговорен за всичко това. Не беше редно да се възползва от нея просто защото бяха заедно в тази отчаяна обстановка. Освен ако…

Неестествено беше да спят в една и съща стая и да не се любят. „Такава е човешката природа“ — каза си той, спорейки със съвестта си. Бяха преминали заедно през много неща и не ставаше въпрос само за секс — той наистина я харесваше. Беше умна и привлекателна, весела и непосредствена. Беше като на война или при природни бедствия. Хората просто се свързваха.

Тогава защо се противопоставяше? Защо просто… не направеше своя ход!

Но беше късно — може би не точно късно, просто бе отрезвял. Студът му бе повлиял и когато влезе в стаята, той вече не беше така възбуден. Ейдриън все така седеше на леглото, зачела се в изтъркания пътеводител за Харпърс Фери и околностите. Погледна го изпод дебелите си тъмни вежди — убийствен поглед. Очите й бяха игриви и подканящи. Той си помисли за всевъзможните положения, които би могло да заеме тялото й. Без дрехите.

— Звездите ли гледаш?

— Не — отвърна той. — Мислех си… Няма да ти кажа какво си мислех.

Тя се усмихна и той трябваше да събере цялата си сила, за да не се хвърли в леглото. И да потъне в нея.

— Ами… — каза вместо това, — да вземем да се наспим.

Тя кимна, прибра колене към гърдите си и сключи ръце около тях. Вече беше напълно заключена. Радиаторът тихо шумеше. След малко въздъхна и каза:

— Страхотно.

Пътуването беше дълго — сменяха се на волана, караха през целия ден и късно вечерта спряха в един мотел и поискаха стая с две легла. Ейдриън беше притеснена — не бе мислила, че тялото й е способно на такава тийнейджърска страст.

Сутринта отидоха до канцеларията на „Ла Ризорт“ на Лонгбоут Кий и една русокоса, почерняла от слънцето жена им каза, че вилата на Калвин Крейн била опразнена преди седмици. Но самата постройка — три спални, тераса към океана и всякакви екстри — се продавала. Интересували ли се?

Не.

Спряха да хапнат и обсъдиха следващите си стъпки. Първо поред се оказа съдилището в Брадентън, където им казаха, че Крейн не е имал връзка с никого. Половината от състоянието му бе разделено по равно между Харвардския университет и Американското дружество за борба с рака. Останалата част бе за „любимата ми сестра Тиадора Уилкинс и приятелката ми Марике Винкелман“.

Следващата им спирка беше къмпингът за каравани, където болногледачът на Крейн — Левитикъс Бен от Ямайка — живееше с глутница лаещи кучета. Висок черен мъж с широка усмивка, Бен беше приятен, но и малко вятърничав. И малко ядосан.

— Когато господин Крейн почина, петима полицаи разчистваха къщата направо с четка за зъби. И какво откриха? Малко ганджа. Само мирис. Искам да кажа — нищо особено. Само за мое лично ползване, нали разбирате. След това ме разпитваха грубо, като че ли къмпингът е нацистки лагер. И ги питам: как тая работа ще реши проблема ви бе, хора? Кажете как!

На Бен му трябваше доста време, за да се укроти, но всъщност нямаше какво друго да научат от него.

— Бях нещо като негова медицинска сестра, разбирате ли? Човешката част на инвалидната количка. Но не си говорехме много. Всъщност въобще не си говорехме. Само „добрутро, Левитикъс“. „Добрутро, госин Крейн“.

— Значи не беше много дружелюбен?

— Всъщност беше много затворен.

Сестрата на Крейн живееше в „Паркингтън“ — луксозно общежитие за стари хора в облицована със стъкло и камък сграда на една от широките красиви улици на Сарасота. На южната страна имаше дълга остъклена тераса с люлеещи се столове. Само един беше зает — на него седеше с изпънат гръб възрастна дама с къса, момчешка подстрижка. Краищата на белия й бретон бяха толкова равни, че Ейдриън помисли, че за да се среши, сигурно използва линийка. Лицето под бретона някога можеше и да е било красиво, но сега хубостта му бе потънала в мрежа от дълбоки бръчки. Приличаше на старо бебе. Носеше раирана блуза на сини и бели ивици, пола, широк бял колан и бели обувки и чантичка.

Когато се приближиха, жената се изправи.

— Трябва да сте Ейдриън и Лу — каза тя с нисък, приятен глас. — Казвам се Тиа, макар че не държа на това. Ако ви е неудобно да се обръщате на малко име към някой толкова „древен“, може да ме наричате и госпожа Уилкинс.

— Приятно ни е да се срещнем, Тиа — каза Ейдриън.

Малко се бе стреснала, когато разбра, че Тиадора Уилкинс наближава деветдесетте и живее в старчески дом. Единственият жив сродник на Калвин Крейн едва ли бе запазил ума си, за да им помогне. Но очевидно случаят не беше такъв.