Джон Кейс - Синдромът

Какво щеше да стане, ако ставаше дума за съдебно дело, запита се Ейдриън? Какъв въпрос трябваше да зададе?

— Господин Крейн оставил ли е някакви документи?

— Моля? — Въпросът изненада Мами.

— Знам, че имуществото му е разпродадено — каза Ейдриън, — но понякога…

— Е, не сте първите, които питате — каза Мами, като се опита да прикрие слабо хълцане. — След като умря, идва един човек от правителството и поиска същото. Ужасен дребосък! — Тя тръсна глава като тийнейджърка. — Казах му, че Кал винаги цитираше един загинал легионер: „Pas de cartes, pas de photos, et pas des souvenirs“.

— Не знам испански — каза Ейдриън.

— Без документи, без снимки, без спомени — преведе Макбрайд и се усмихна със съжаление. — Което не е най-доброто за нас. Както и да е — заключи той, — сигурно ви отнехме много време.

— Бяхте много мила — додаде Ейдриън, стана и протегна ръка на възрастната жена.

Мами взе ръката й и дълго я задържа, като разглеждаше Ейдриън, сякаш е картина от Вермеер.

— Имате такова обаяние… — каза тя. После се разсмя. — Я по-добре седнете пак.

И като се обърна към Макбрайд, добави:

— Кал беше голямо говедо — „pas de cartes“, разбира се.

Върна се след няколко минути, с освежено червило и с отново сресана коса; носеше овехтяло дипломатическо куфарче и малък албум. Вдигна куфарчето и каза:

— Той пазеше кореспонденцията си тук. — И като погледна през прозореца, добави: — Времето се разваля. По-добре да отидем в зала „Флорида“.

Стана и ги преведе по дълъг коридор до стая с нисък таван и широки старомодни прозорци, покрити с жалузи, и вентилатор на тавана.

Зад прозорците Мексиканският залив потрепваше с върховете на белите си вълни, повърхността му беше синьо-бяла.

Стаята беше уютна, обзаведена със старомодна гарнитура и пълна със саксии: смокини, царска папрат, хибискус. В големи гледжосани делви имаше цитрусови дръвчета. До вратата цъфтяха гардении, изпълващи въздуха с тежък аромат.

Мами се разположи между двамата на малък диван, албумът остана в скута й. Тя отгърна корицата и запрелиства страниците една по една, като не се задържаше дълго на снимките.

— Къщата на родителите ми — каза тя. — В Амстелвеен.

— Красива е — обади се Ейдриън. И наистина беше красива.

— Работеха в една банка — сподели Мами. Обърна друга страница и въздъхна. — Брат ми Роел. Много красиво момче!

— Той…

— Не — поклати глава старата жена. — Умря през войната.

— На фронта ли? — попита Макбрайд.

— От туберкулоза — отвърна тя.

Друга снимка, този път на млада жена в някакъв европейски град.

— Може ли да познаете кой е това? — попита тя дяволито.

— Разбира се — отвърна Макбрайд с усмивка. — Грета Гарбо. Винаги мога да я позная.

— Ха! — изсмя се Мами, очевидно приятно поласкана. — Какъв дързък мъж! И какъв лъжец!

— Това сте вие нали? — попита Ейдриън. — Много сте красива!

— И вие сте много любезна — отвърна Мами.

После обърна друга страница и спря. Пръстът й почука малка снимка: няколко души позираха на елегантна тераса някъде из Алпите.

— Това е! — каза тя. — Това исках да ви покажа.

Снимката беше леко пожълтяла, мъжете бяха в две редици — трима изправени и още толкова клекнали пред тях. Бяха в старомодни туристически дрехи — клинове, вълнени чорапи, тежки обуща и груби вълнени пуловери. Зад тях се виждаше заснежен връх.

— Кал е отпред — в центъра на нещата, както винаги.

С един поглед можеше да се разбере, че някога Крейн е бил млад и красив, с тъмни очи и широки рамене, с прав нос и трапчинка на брадичката. От лявата му страна бе клекнал едър скандинавец с широко лице, розови бузи и остра руса коса. Светлите му очи, леко подпухнали, гледаха право в обектива.

— Кой е това? — попита Макбрайд. — До господин Крейн. — Мъжът му изглеждаше странно познат.

— Това е Ралф — каза Мами. — Двамата с Кал работеха заедно.

— В Института ли? — попита Ейдриън.

— Разбира се — отвърна старата жена. — Гунар е негов син.

Тя измъкна снимката от малките черни ъгълчета, които я крепяха, и я обърна. На гърба бе написано с избеляло синьо мастило:

„Айгер Монк и Юнгфрау

Отляво надясно: У. Колби, Дж де Менил, Ф. Наги

Клекнали: Т. Барне, К. Клейн, Р. Опдал

8 септември 1952: хотел «Палас Айгер» (Мурен)

На връщане от Шилтхорн!!!“

— А другите? — попита Макбрайд.

— Шпиони — усмихна се Мами.

— Често ли ходеха на излети? — попита Ейдриън.

— Не — поклати глава старата жена, — мисля, че го направиха само веднъж. Имаха някаква работа. — Тя помисли за момент, после кимна решително. — Сетих се! Тъкмо откриваха клиниката.