Джон Кейс - Синдромът

— Е? Не виждам как това ще помогне на Програмата им.

— Аз разбирам. Всичко се е свеждало до едно: променени състояния на съзнателност. Наркотици, хипноза, състояния на транс. И не само това — бях подтикван да пиша за „месиите на Третия свят и за масовото внушение“. И аз го правех. Докладвах за един много известен лечител в Бразилия, за един чалнат свещеник в Салвадор, който твърдеше, че прави чудеса, и за един проповедник от Петдесетниците… мисля, че в Белиз.

— И какво?

— Някой ликвидира лечителя с вяра. Застреля го пред хората, докато се ровеше в купчина пилешки вътрешности. Вестниците писаха, че убиецът бил луд.

— А ти мислиш, че…

— Не знам какво да мисля — отвърна Макбрайд.

Седяха на дивана и слушаха как дъждът барабани по прозорците. След малко той се наведе и започна да прибира листовете на Крейн в куфарчето. Ейдриън стана, отиде до прозорците, загледа се навън и каза:

— Скоро ще спре да вали.

Макбрайд кимна, после се загледа в дебелия плик с вестникарските изрезки. В десния горен ъгъл Крейн беше написал: „Съобщения“.

Отвори плика, изсипа го на масата и започна да рови пожълтелите вестникарски изрезки. Първо бързаше, после започна по-бавно. Имаше и статии — някои по-дълги, някои съвсем кратки, повечето пожълтели от времето. Имаше некролози за неизвестни личности в десетина страни и изрезки за насилствената смърт на известни хора по света. Например съобщение от Руанда:

„ИЗЧЕЗНАЛ САМОЛЕТ НА ЛИДЕРИТЕ НАХУТУ“

Изчезнал!

Макбрайд прегледа изрезките една по една. Накрая погледна Ейдриън и каза:

— Виж.

— Какво?

— Тези изрезки.

Нещо в гласа му прикова вниманието й.

— Просто вестникарски изрезки? Какво толкова?

— Мисля, че току-що открихме списъка на ударите на Института.

Преписаха имената — а имаше доста — на една страница от тефтера, после я откъснаха и отидоха да се сбогуват с Мами. Тя прегърна Ейдриън и с хитра усмивка попита:

— Откри ли писмата си, скъпа?

— Не — поклати глава Ейдриън. Чувстваше се виновна. — Знаете ли, Мами, никога не е имало писма. Беше само…

— Знам — усмихна се Мами и стисна ръката на младата жена, — но не ми казвайте нищо повече. Знам какви бяха приятелите на Кал. Само ми обещайте, че ако дойдете пак, ще останете на обяд. Разбрахме ли се?

Стиснаха си ръцете.

След час и половина Ейдриън и Макбрайд бяха на Лонгбоут Кий, седнали на верандата на ресторант за морски специалитети. Въздухът бе изпълнен с миризмата на скара, зехтин и старо богатство. Вентилаторите се въртяха на тавана, но почти не носеха хлад.

Вечеряха на свещи — прясна риба на скара, полята с бутилка студено „Сансер“. Дъждът беше спрял и въздухът беше ясен, свеж и прохладен. Можеха да чуят пъшкането на прибоя в мрака.

— Не знам и половината от тези имена — каза Ейдриън, като гледаше списъка. — Кой е първият например? Форестал.

— Мисля, че беше… министър на отбраната. Беше получил някакъв психически срив — страдаше от мания за преследване.

— И какво се случи с него?

— Падна от един прозорец във Военноморската болница. От най-високия етаж. После кръстиха един самолетоносач на негово име.

— А Лин Бяо? — Ейдриън направи гримаса.

— Китаец — каза Макбрайд.

— То си личи — каза тя.

— Разбира се, че си личи — засегна се той от иронията й. — Знам кой е. Беше вторият след Мао. Много лош човек. Загина в самолетна катастрофа.

Тя беше впечатлена.

— Знам следващия — каза Ейдриън. — Фейсал. Беше саудитски принц или нещо подобно.

— Крал — поправи я Макбрайд. — Той организира арабското петролно ембарго. Племенникът му го застреля на един прием. Четох за това: кралят си стоял и чакал да го целуне по носа…

— Какво!?

— Местен обичай. Както и да е, племенникът изчаква реда си и когато се приближава, пропуска целувката и го застрелва в главата. Бил студент в Сан Франциско и след убийството всички твърдяха, че бил полудял. Обаче при това положение не можеха да го екзекутират. Така че промениха мнението си, решиха, че е наред, и му отрязаха главата.

— Откъде знаеш толкова?

— Имам две дипломи. Психология и съвременна история. — Той отново напълни чашите.

— Тук има поне шейсет-седемдесет имена каза тя.

Макбрайд кимна.

— Едно или две годишно и всички са около периода на започването на Студената война. — Той погледна списъка и посочи едно име. — Онзи тип, за когото ти говорих. Лечителят с вяра.

Тя погледна страницата, после пръстът й проследи трудно произносимото име.