Джон Кейс - Синдромът

— Джуюдо Гу-ема-рисе.

Ейдриън прегледа още имена. Зиа Ул Хак. Пак Джон Хи. Улоф Палме.

— Васфи Тал. Соломон Бандаранайке — продължи да чете Макбрайд.

— И всички те са били убити? — неуверено попита тя.

— Тези, за които знам — да! Пак беше президент на Южна Корея. Шефът на разузнаването му го застреля на една вечеря. Палме беше шведски министър-председател. Някой го гръмна, когато излизаше от кино с жена си.

Очите на Ейдриън пробягаха по списъка.

— Някои от имената са ми познати, но повечето не съм ги чувала — отбеляза тя. — Уилям Толбърт.

— Либерия — каза Макбрайд и продължи да чете: — Познато ми е някак си… не, не знам. — И той, както и Ейдриън, беше изумен от това, което бяха открили, и изплашен от мащабите му.

— Това е само списък — каза тя. — Не доказва нищо.

— Точно така.

— Искам да кажа, че това са просто изрезки от вестници. Може би Крейн е правил някакво изследване.

— Да бе — каза Макбрайд. — Може би. Изследване! Сериозно ли го казваш?

— Не. — Тя поклати глава. — Мисля, че е списък на жертвите. И това означава, че ние сме мъртви.

Той кимна замислено и хвана ръцете й. Изглеждаше изплашена — и защо не? Той също беше изплашен. Да знаеш тайната на дори едно от тези убийства беше достатъчно, за да бъдеш ликвидиран.

— Сега знам какво имаше предвид той — каза тя.

— Кой?

— Шапиро. Каза, че е тъмно, но знаеш ли какво? Той просто предполагаше. Не знаеше колко тъмно е всъщност. — Тя се загледа пред себе си. — И какво правим сега?

— Не знам. — Макбрайд поклати глава. — Мисля… мисля, че ще пия още едно. Все пак ти си юрист — какво мислиш, че трябва да правим? Мислиш ли, че имаме нещо, което да занесем в полицията? Или в Тайните служби — някъде?

— Имаме медицинския ти картон.

— Който показва — какво?

— Че си прекарал мозъчна операция — и че лекарите са открили нещо.

— И какво друго?

— Бонила. Сигурно вече го издирват като изчезнал.

— Продължавай.

— Пушката.

— Само че… пушката я няма.

— Но мога да им разкажа за нея! Видях я! — Тя се поколеба и сви рамене.

— Нещо друго?

— Мисля, че това е всичко. Също и писмата, които видяхме, но те не могат да закарат никого пред съда. По-скоро са следи, отколкото доказателства.

— Така мисля и аз — въздъхна Макбрайд.

— И списъкът…

— Дори не е списък. Просто купчина изрезки. Които също нямаме. — Той спря и помисли. — Тоест… това, което наистина имаме, което може да съобщим на полицията, е един липсващ детектив, липсваща пушка, някои интересни следи и снимка на нещо, което е било в главата ми.

— И Крейн — добави тя. — Имаме и Крейн. Той е убит и можем да докажем, че го е убила Ники.

— Окей — кимна Макбрайд. — Да предположим, че отидем в полицията с нашия малък пазарски списък. После какво? Какво следва?

Тя се замисли, този път доста по-дълго. Накрая рече:

— Ако имаме късмет, ще запишат това… и после ще го пъхнат в някоя папка.

— Така си мисля и аз — каза Макбрайд. — И междувременно, докато се въртят наоколо — ако въобще се помръднат — ние с теб ще споделим съдбата на Еди Бонила и Калвин Крейн. Да не споменавам господин Лучани — който и да е бил той.

— А „Йерихон“?

Името мина през съзнанието му като отровен вятър. Йерихон. Думата от писмото на Крейн до Опдал отново изплува в ума му. Йерихон: бедствие. Йерихон: нещо невероятно. Макбрайд знаеше, че „Йерихон“ — каквото и да беше, в крайна сметка беше нещо такова. Това беше тъмната звезда, погълнала години от живота му. Това бе силата, която бе убила Крейн, беше поразила смъртоносно с ток Нико, беше простреляла Бонила и бе премазала Реймънд Шоу. Какво беше това? Не знаеше какво представлява, но го изпълваше със страх. Ейдриън продължаваше да го гледа и той успя да я погледне с решителен, бодър поглед, намиращ се на светлинни години далеч от безпомощната слабост, която го бе обзела.

— Не знам — каза той. — Но ще трябва да разберем.

Може би беше от виното, или може би заради опасността. Може би и заради двете. Или просто му бе дошло времето.

Стояха пред „Супер 8“, прословутия „евтин мотел“, и чакаха колата да спре да работи. По някаква причина доджът бе възприел навика да работи и след като запалването е изключено. И тъй като никой от двамата не можеше да предотврати това, търпеливо изчакваха, докато сърцето на двигателя не замлъкне само.

— Не мога да повярвам — каза Ейдриън. — Този списък… всичко. — Въздухът беше студен. Палмите трепереха срещу вятъра. Асфалтът, още мокър след дъжда, блестеше под светлините на лампите. — Всеки път, когато се замисля за това, си казвам „не“. И после се сещам за Ники. Във ваната. И за Еди. — Тя се загледа встрани. По улицата профучаваха коли. Синьото отражение на неонова реклама трептеше по асфалта. — Онази свещ — добави тя, — взривената къща в Бетани. — Той видя блясък на сълзи в очите й. — И… всички тези убийства…