Джон Кейс - Синдромът

— Де Гроот — обясни той. — Моят пациент. Ти го видя веднъж. Онзи, който… — Гласът му секна.

— Какво?

— Кучи син! — прошепна Макбрайд. Мислеше си за Де Гроот. Гъстата руса коса, атлетичната походка: един хищник, винаги нащрек. Безмилостната му усмивка. Танцуващата светлина в очите му. Дори и под влиянието на лекарствата холандецът имаше много енергия. Постоянно тропаше с крак или барабанеше с пръсти, винаги си припяваше нещо. Понякога си свиркаше. Винаги една и съща мелодия. „Нещо като звуков вирус“ — беше се оплакал Де Гроот. „Мислите, че е смешно, но не мога да се отърва от нея! Дори не знам цялата мелодия — само началото: за Исус.“

— Какво?! — повтори Ейдриън.

— Винаги си тананика песента — тази за Исус Навин и… за Йерихон.

— Каква песен?

— Тази, в която стените рухват. Де Гроот… Де Гроот си мисли, че има червей в сърцето. И че той му дава заповеди.

— Червей ли? — повтори Ейдриън.

— Да.

Тя взе бележника, разлисти го и намери това, което търсеше.

— Погледни тук.

„Хенрик Вьортер, премиер-министър на Южна Африка

Архитект на апартейда. Застрелян през 1966 от Димитрио Цанфедас. Цанфедас, самотен маниак, последовател на секта (Следовниците на Исус), имал пет фалшиви паспорта. Обвинявал за убийството червей в сърцето си.“

— Мамка му — изруга Макбрайд. — Йерихон е Южна Африка. — Втренчи поглед в тавана. Червеят сигурно беше някаква вътрешна шега в Института, спомен за първите успехи на Програмата. Макбрайд си спомни сеансите с Де Гроот и за първи път разбра за какво мърмореше холандецът. Нямаше нищо общо с мандалите — симетричните форми, които привличаха въображението на много шизофреници. Той говореше за Нелсън Мандела — той щеше да бъде изпратен срещу Мандела.

Стана и започна да се облича.

— Той ще убие Мандела — каза на Ейдриън. — Той е расист и ще подпали Южна Африка.

Редуваха се на волана и караха право към Вашингтон — фучаха по междущатската магистрала със сто и трийсет километра в час, радиото гърмеше с всичка сила. Слънцето залезе над Джорджия и когато изгря отново, вече бяха близо до границата с Вирджиния.

Малко преди обяд пресякоха Потомак и поеха на север по шосето край парк „Рок Крийк“. Апартаментът на Де Гроот беше близо до „Чеви Чеиз Съркъл“.

Макбрайд се надяваше, че Де Гроот все още живее там. Мислеше си, че ако открие холандеца, може би ще успее да разбие екранната му памет. А ако това не можеше да стане, щеше да намери начин да го извади от играта — на всяка цена трябваше да се попречи на плана „Йерихон“.

— За какво мислиш? — попита Ейдриън.

— За дома му — каза той. — Ако имах пистолет…

Тя пребледня, после се втренчи в него, за да види дали е нормален, или е почнал да превърта.

— Еди имаше пистолет — напомни му тя. — Не му помогна много.

Макбрайд не отговори.

— Знаеш ли въобще да стреляш?

— Да — каза той. — Добър съм.

— Да бе — отвърна тя с глас, пълен със скептицизъм и ирония.

— Сериозно!

— И къде се научи?

— Татко ме учеше — каза го, без да мисли, и когато думите излязоха от устата му, си спомни обучението. Кристално ясна, ужасно студена зимна утрин в Мейн. Дъхът им излизаше на облачета. Носеха ръкавици без пръсти. Баща му нагласи пушката на рамото му и му показа как да се прицелва. Хартиената мишена беше закачена на едно дърво на трийсетина метра от тях.

— Той е спечелил медал в биатлона — не съм ли ти казал?

— Хайде бе!

— Сериозно ти говоря. На Олимпиадата в Сапоро през 1972.

— Това е фантастично! — възкликна тя. После попита: — Какво е биатлон?

— Ами… — той се засмя, — състезание, при което тичаш десет километра със ски и после стреляш по мишени. Трудното е, че когато дойде време за стрелба, си капнал. Трябва да си в страхотна форма, за да можеш да успокоиш пулса си. После, когато си готов за стрелба, се прицелваш и дърпаш спусъка между два удара на сърцето.

— Можеш ли го това?

— Не — каза той. — Можеше го баща ми. Но мога да стрелям. Ако имам оръжие. За нещастие, нямам. — Чудеше се откъде да си купи пистолет. На някой пазар или на изложба на оръжия — предлагаха се на много места, без да чакаш за разрешително като в магазин. Но по пътя им нямаше пазари и оръжейни изложби, а пък да минат през някое черно гето с наетия додж беше… глупаво.

Пристигнаха. Сградата беше десететажна кутия от тухли и стъкло, отпред имаше надпис „Жилища под наем“. Един униформен портиер се измъкна от малката си будка до стената и им отвори вратата. Вътре отегчен мъж на средна възраст, седнал зад старо бюро, не много сърдечно ги попита с какво може да им е полезен.