Джон Кейс - Синдромът

— И какво все пак си правил с този паспорт? — попита тя, когато таксито се насочи на север по околовръстния път към аерогарата. — Нали не си ходил никъде — само си гледал телевизия.

— Трябвало е да ме вкарат обратно в Щатите — искам да кажа, да върнат тук Дюран.

— От къде? — попита тя.

— От Швейцария. — Той се намръщи. Споменът за времето, когато Лу Макбрайд се бе превърнал в Джеф Дюран, започваше да се възстановява. Имаше линейка, спомни си той, и въртящи се червени светлини. Той не можеше да мърда, но го пренасяха, караха го нанякъде с носилка. И можеше да си спомни гласове — а после шепота на Гунар Опдал. Понякога, когато се замислеше за това… като че ли заспиваше.

— Добре ли си? — попита Ейдриън.

— Бях се замислил за нещо.

— За какво?

Той само поклати глава.

Хотел „Флорида“ беше чиста спретната сграда, но мебелировката като че ли не бе подновявана от седемдесетте — столовете бяха от тънки дървени плоскости, а върху нощните шкафчета имаше странни керамични лампи в бледосиви оттенъци. Светлият гардероб бе стъпил на извити резбовани крака, а традиционната пухена завивка лежеше като облак върху удобното легло.

— Ще ти хареса — обеща Макбрайд, като забеляза колебанието на Ейдриън.

— Но… защо се казва така? От къде на къде „Флорида“ в Цюрих? Защо не „Алпенхорн“? Или „Вилхелм Тел“?

Макбрайд само сви рамене и отвори вратата към балкона — там имаше шарена стъклена саксия с изсъхнало растение.

Стаята беше на третия етаж и гледаше към Зеефелдщрасе, река Лимат и Цюрихското езеро. Бяха паркирали взетата под наем кола на две преки, близо до ъгъла и до трамвайната спирка. На всеки пет минути лъскава нова мотриса изгърмяваше по улицата под балкона им към оживения Белвюплац. Точно в момента под тях пак профуча трамвай — единственият му фар блестеше неясно във влажния въздух. Макбрайд затвори вратата на балкона и шумът заглъхна.

Ейдриън се хвърли на леглото и се прозя.

— Колко е часът?

— Малко след девет.

— Тоест три сутринта, така ли? Скапана съм. — Пак се прозя. — Не можах да се наспя в самолета.

Това си беше чиста лъжа — Ейдриън беше изразходвала огромно количество енергия, за да помогне на самолета да пресече благополучно Атлантическия океан. Лявата ръка на Макбрайд още носеше следи от нервността й.

— Е, какъв е планът? — попита тя, като затвори очи и се мушна под студената пухена завивка.

— Планът? Ами планът е: първо подремваме — после отиваме на пазар.

Тя се обърна по корем и дръпна възглавницата под бузата си.

— Ммм. Добра идея… — Вече спеше.

Той се съблече, легна до нея и затвори очи. Не трябваше да отиват да търсят Опдал така съсипани от полета. Трябваха им поне няколко часа почивка.

Опдал… спомни си, че беше в линейка, но не помнеше защо — помнеше само блестящите лампи на тавана. После носилката и Опдал, който казваше: „Много сте смел“. Но той не беше смел — Опдал всъщност го окуражаваше. Играеше си с него. Забавляваше се.

— Лу! Лу! — Ейдриън го разтърсваше. — Събуди се.

Той отвори очи и почувства истинско облекчение. Сънуваше мъж с туба в гърлото — не истински човек, а мъж без лице. Или мъж, чието лице беше махнато. Виждаше човека на телевизионен екран и близкият план го ужасяваше. Дори сега не можеше да се отърси от това — лицето без кожа го поразяваше, блеснало пред очите му, разкривено и червено-синьо. Очите на мъжа бяха широко отворени от ужас… Там, където трябваше да е лицето му, имаше само кръвоносни съдове…

Но не. Това беше сън. Той беше във „Флорида“ и до него беше Ейдриън. Под прозореца издрънча трамвай.

— Да излезем преди магазините да затворят за обедна почивка — каза той.

— Затварят по обед ли? — попита Ейдриън.

— Да. За по два часа.

— Виж ти — измърмори тя. Никога не бе стъпвала в Европа.

Жената на рецепцията беше очарована от немския на Макбрайд.

Той я попита за ловджийски магазин: Ein Speicher fur Jager.

— О, да — отвърна жената, взе брошура и отбеляза с писалка пътя от хотела до въпросния шпайхер.

— Какво е „шпайхер“? — попита Ейдриън, когато излязоха в студа и тръгнаха към Стария град.

— Магазин — отвърна Макбрайд и съжали, че не си бе взел ръкавици.

— Какъв магазин?

— За ловци.

Това я притесни още повече.

— Искаш да кажеш — лъкове и стрели, въдици и…

— И пушки — каза той.

— Пушки ли? — попита тя.

Макбрайд кимна.

Продължиха към историческия квартал на града.

— Оня ден — когато ми каза, че искаш да убиеш Опдал, за да отиде всичко в съда — и аз да бъда твой адвокат… Това бе някаква лудост, нали? Просто шега. Искам да кажа, че не беше истински план, нали?