Джон Кейс - Синдромът

— Как го направи?

— Ще се шашнеш от нещата, които мога да правя — засмя се Макбрайд.

— Къде се научи да правиш това?

— Когато бях момче, изчетох всички книги за Худини. Искаш ли да знаеш истината? Ако не бях открил баскетбола и момичетата, сигурно щях да стана илюзионист в Лас Вегас. Великият Макбрайд. — Той се усмихна и въздъхна: — Бях забравил всичко това… до скоро.

Не след дълго бяха под душа, където взаимно се търкаха със сапун — дейност, която можеше да свърши само по един начин, както и стана — двамата бяха на пода, изтощени от собствения си ентусиазъм и изобретателност. Накрая Ейдриън се изправи, отиде до крана и дълго пи от шепа. Когато Макбрайд отиде да си легне при нея, вече беше дълбоко заспала, със завивка, дръпната до брадичката, и с детинска усмивка на устните.

Ейдриън се събуди първа и реши, че може да остави Макбрайд да поспи още. Харесваше го как изглежда в леглото с дясната ръка, сложена над главата — като че ли плуваше през съня си.

След като се облече и среса, тя му написа бележка:

„Отивам в библиотеката да проверя имената. След малко се връщам.

Не.

Не „с любов“. Беше твърде рано за това. Никога не се беше влюбвала, поне не истински, не и както трябва. Може би тази нощ щеше да е първата от многото, а може би — не. Така че скъса бележката, написа втора и я остави в банята, до четката му за зъби:

„Аз съм в библиотеката да проверявам имената. Връщам се към обед.

Попита на рецепцията за библиотеката. Жената я зяпна и каза, че не е чувала за такова нещо.

— Никога не съм си падала по книгите, сладурано — намигна й тя и се разсмя, като че ли беше казала страшна шега.

Ейдриън набра „Справки“ и се оказа, че библиотеката е само на три преки. След пет минути беше там. И след час беше свършила.

Когато се върна, Макбрайд беше още в леглото. Протегна се доволно и измърка:

— Мммм. Ела.

Ейдриън се поколеба — беше хубаво да се въргаля в леглото. Но остана права, стиснала тефтера с жълтите корици.

Той се надигна на лакът и внезапно стана сериозен и съсредоточен.

— Какво има? Терзания ли?

— Не.

— Ох, добре! Защото… може би съм влюбен. Всъщност мисля, че наистина съм влюбен. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш при мен? — Гласът му стана театрално изкусителен. — Ще ти стане хубаво.

— Лу — каза тя сериозно.

— Какво става? — попита той също така сериозно. — Къде беше?

— В библиотеката.

— И какво откри?

— Лучано Албино — каза тя.

— Албино — повтори той и се намръщи.

Тя обърна бележника си към него и той прочете написаното и присви очи.

Йоан Павел I

— О, боже! — промърмори той. — Значи това е имал предвид Крейн. Папа Йоан Павел I. Говореше се, че бил отровен във Ватикана.

— Ще ни убият — каза тя.

Той помълча, после каза:

— Знам.

— Какво искаш да кажеш с това „знам“? — В гласа й прозвуча раздразнение.

— Искам да кажа, че знам, че ще се опитат. Нали вече опитаха. Но няма да им мине номерът — няма да успеят.

— И защо? — попита тя и седна на леглото.

— Защото ние ще ги изпреварим.

— Какво?!

— Ще ги изпреварим! Ще го убия този кучи син.

— Кого?

— Опдал.

— Ти какво, полудя ли?

— Това е последното, което очаква — каза Макбрайд.

— Разбира се. Защото е най-глупавото нещо, което би могъл да направиш!

— Не е. Най-глупавото е да продължа да бягам от него. Защото полека-лека губиш предпазливост.

— И защо смяташ, че убийството ще помогне? — попита тя. — Искам да кажа, ако все пак успееш — което е невъзможно!

— Ще пледирам самоотбрана. Може да ми станеш адвокат. Ще направим голям процес и всичко ще излезе наяве… — Той спря. — Какво мислиш?

Тя го гледа мълчаливо десетина секунди. Накрая бавно каза:

— Ти си луд.

— Знам — съгласи се той и отпусна глава на възглавницата. — Но ако имаш по-добър план, съм готов да го приема — защото не знам друг начин да спрем „Йерихон“.

— „Йерихон“ ли? Ние дори не знаем какво е „Йерихон“.

— Аз знам — малко.

— Например?

— Кървава баня — каза той.

— Дотук съм съгласна — каза тя. — И какво още?

— Свързано е с времето.

— Защо? — Тя го погледна озадачено. И заедно с въпроса й хрумна и отговорът: защото бяха изпратили Нико да убие един умиращ човек.

— Нямат време да чакат — каза той, усетил, че е схванала същността.

Тя кимна.

— И знаем нещо друго — каза той.

— Ние ли?

— Да. Знаем кой е изпълнителят — човекът, който го започва.

Ейдриън се смръщи неразбиращо.