Джон Кейс - Синдромът

— Търсим един наемател — Хенрик де Гроот — каза Макбрайд.

Мъжът се замисли за момент, после попита:

— Русият мъж от Г-7? Не съм го виждал от две седмици. Много пътува. — Той вдигна телефона, набра номер и се заслуша. След малко постави слушалката на вилката и сви рамене.

Пет минути по-късно бяха отново в колата на път за апартамента на Макбрайд. Отиването там беше рисковано — имаше възможност все още да го наблюдават. Но нямаха избор. Техният единствен план — и това не беше точно план, а по-скоро замисъл — беше да заминат за Швейцария, да се сблъскат с Опдал и да открият Де Гроот, преди да е станало твърде късно. Нямаха представа как ще направят всичко това. Но едно беше сигурно — трябваше му паспортът (Ейдриън вече бе взела своя) — а той беше в хладилника.

И всичките му лични документи също бяха там.

Това беше идея на Де Гроот. Холандецът беше в бизнеса по гасене на пожари — презареждаше пожарогасителните системи със стабилни газове, които не увреждаха околната среда. При един от първите им сеанси холандецът бе критикувал остарелите противопожарни системи в „Кулите“.

— Ако нещо стане тук, няма да се справят — каза той. — Може би трябва да пазите касетите и дисковете си в хладилника. А също така и документите си. Там ще са на сигурно място, изолирани от вода и от огън.

„Джефри Дюран“ нямаше някакви особено важни дискове, а само ленти, които изпращаше в застрахователната компания. Но имаше паспорт и две неизползвани кредитни карти и ги бе сложил в пластмасова торбичка с цип, която бе мушнал под ледените кубчета във фризера. Направи го най-вече, за да се хареса на Де Гроот и да установят обстановка на взаимно доверие с пациента.

Всички лични документи на Макбрайд бяха на името на Джефри Дюран и с това име трябваше да пътува из Европа. Възстановяването на истинското му име сигурно щеше да е бюрократичен кошмар.

Пред „Кулите на Капитолия“ той каза на Ейдриън да го изчака в колата. Тя не искаше, но той знаеше как да натисне някои от бутоните й и каза:

— Ще отмъкнат колата или ще ни глобят.

Охраната на рецепцията — млад тип с очила — го познаваше, което беше добре.

— Здравейте, господин Дюран. Къде се губите? От доста време не съм ви виждал.

— Бях във Флорида за няколко дни — каза му Макбрайд.

— Жестоко!

— Вярно е — хубаво е да си по шорти, нали?

— Щастливец сте.

— Обаче само за няколко дни. — Засмяха се. — Имаш ли резервен ключ? Забутал съм някъде моя.

— Няма проблем — каза младежът, наведе се и извади ключ от едно шкафче. — Само че ще ми го върнете, нали?

— Разбира се — отвърна Макбрайд, взе ключа и тръгна към асансьора. Докато чакаше, се обърна, за да види дали момчето не посяга към телефона, но не — то стоеше до бюрото и се усмихваше.

Качи се на шестия етаж и бавно тръгна към апартамента си. Тревожеше го онзи тип от съседния апартамент — Барбера, но както се оказа, нямаше нужда от тревога. Вратата му беше отворена и отвътре звучеше бодра кънтри музика. Във въздуха се носеше тежък дъх на боя. Той надникна и видя пъргав дребен тип с брадичка и с оплескана работна дреха да боядисва тавана. Иначе апартаментът беше пуст — хаосът от проводници и апаратура беше изчезнал, както и масата, металните резервоари и голямото кресло. Нищо не беше останало от Хектор Барбера — с изключение на слабия дъх на разложена плът, долавящ се под острите миризми на боята и почистващите препарати.

Заля го вълна на облекчение и същевременно в него се прокрадна чувство на разочарование. Барбера би могъл да му каже доста неща…

На пръв поглед апартаментът му беше такъв, какъвто го бе оставил. При по-внимателно оглеждане забеляза, че няма и следа от хартия, с изключение на няколко книги. Всяка сметка, квитанция, списък от супермаркета или поръчка за храна — всичко, което можеше да е в писмена форма, беше изчезнало. Както и компютърът му и снимките на фалшивото му семейство. Всичко, което би могло да го свърже с Програмата, беше изчезнало.

Но паспортът и кредитните карти си стояха в хладилника под кубчетата с лед. Макбрайд се огледа. Усещаше, че каквото и да се случи, не трябва повече да се връща тук. После нахвърля някои неща в една малка чанта и излезе.

В едно Интернет кафе на Дюпон Съркъл Ейдриън откри две второкласни тарифи за Швейцария, за които нямаше нужда от предварително плащане. Билетите бяха по 484 долара в двете посоки, включително летищните такси — изгодна оферта, като се имаше предвид, че само таксито до летище „Дълес“ струваше петдесет и пет долара.