Джон Кейс - Синдромът

Включително и той.

— Е, какъв е планът? — попита тя, като сгъна вестника.

— Планът ли? Планът е следният: отивам до Института, намирам Опдал и говоря с него.

Тя помълча за момент, като че ли очакваше да продължи, но като не чу нищо повече, попита:

— Това ли е всичко?

— Е, не. Първо ще опра пушката в главата му — така че няма да прилича много на светски разговор.

— Много незряло. Всъщност това не е никакъв план. Не е дори идея за план.

— А, не — каза той. — План си е.

Тя поклати глава, като че ли се уверяваше, че е чула всичко добре.

— И какво ще го питаш?

— Ти как мислиш? Кой. Какво. Къде. Кога. Защо. Как.

Тя помълча, после каза:

— Добре. Но аз ще отида първа.

— Не.

— Те не ме познават — настоя тя. — Ако отидеш и те познаят, всичко ще свърши. Ами ако Опдал не е там? Тогава ще го вдигнат по тревога. И после никога няма да се добереш до него. А аз? Аз съм най-обикновена студентка. В крайна сметка мога да разбера дали е тук, или го няма.

— Студентка?

— Да. Ще кажа, че съм била тук на ски. И че някой от стипендиантите, когото съм срещнала в Щатите, ми е казал да се отбия. Да взема документи за кандидатстване.

— Нямат такива документи — каза Макбрайд. — Трябва да те препоръчат.

— Добре. Значи ми е казал да мина и просто да се обадя. За да се представя на Опдал. Не искам никакви обещания, но си мисля, че някой би могъл да ме препоръча в близко бъдеще.

— И кой е този стипендиант? — попита Макбрайд. — Надявам се, че не е Джеф Дюран, защото…

— Не! Разбира се, че не! Никога не съм чувала за Джеф Дюран. Кой е той? Не го познавам. Може да е… кой може да е?

— Ерик Бранч.

— Ерик Бранч — повтори тя.

— Той изследваше миграцията около Сахара. Чел съм някои от докладите му. Добър материал.

— Значи Ерик Бранч. Срещам се с Опдал, а ако го няма, разбирам къде е.

— А ако ти кажат: „Съжаляваме, но не може да се срещнете с доктор Опдал“? — каза Макбрайд със силен немски акцент. — „Трябва да имате уговорка.“

— Но аз съм в Цюрих само за два дни… — Гласът на Ейдриън стана плачевен и умоляващ.

— Не им се моли — каза той. — Няма да мине.

Тя смени тона и каза сериозно:

— Но аз съм в Цюрих само за два дни.

Тонът й беше едновременно глупав и неотразим. Той се хвърли през леглото, събори я и се затъркаляха по пухения юрган. Ейдриън се смееше и опитваше и други варианти на „Аз съм в Цюрих само за два дни“… После целуването стана по-сериозно. Накрая Ейдриън се дръпна; косата й беше разрошена. Беше от онези жени, които изглеждат по-добре разрошени. Тогава можеш да откриеш в тях дивото, което в повечето случаи държат скрито.

— Стига — каза тя задъхана. — Ще стане много късно.

Той се примири, стана, махна едно пухче от панталона си и попита:

— Кой беше стипендиантът?

— Ерик Бранч. — Ейдриън започна да се реши. — И още нещо: какво да правя, ако кажат: „Добре, господин Опдал ще ви приеме веднага“. Тогава какво?

— Изчезваш.

— Но…

— Само не се качвай нагоре по стълбите с него — каза Макбрайд.

— Защо? Може би…

— Обещай ми — каза той.

Трамваят ги закара почти до Института. Макбрайд стискаше кутията с „корнизите“. Ейдриън напрегнато се беше вкопчила в металната дръжка на седалката. При всяка спирка през вратите нахлуваше студен въздух и с него — зачервени от студ пътници: странна смесица от възрастни господа, служещи, които миришеха на никотин, и добре облечени жени с найлонови пликове, пълни с покупки. На една от спирките нахлу шумна група униформени ученици.

Оживеният шум на децата като че ли беше контрапункт на настроението на Макбрайд, който ставаше все по-мрачен и мрачен. Колкото повече се приближаваха, толкова повече си мислеше, че правят глупост — че отиват в Института, а той не е там. Че вместо градската къща с френските прозорци и водоливниците ще има празно място или спирка на гара. Нали така се бе случило в Бетани Бийч — и това го караше да се съмнява във всеки фрагмент от миналото си.

— Какво ти е? — попита Ейдриън, но той само поклати глава и погледна встрани.

Беше решил, че всичко това е минало — тревогите за паметта му, за това кое е истинско и кое — не. Беше решил, че вече се е оправил. Той беше Лу Макбрайд и това беше всичко. Само че не беше. Никога нямаше да бъде. Това беше нещо, което Опдал му бе отнел.

Кондукторът обяви тяхната спирка и трамваят започна да намалява. Той видя спирката пред тях, плексигласовия навес с пейките, няколкото чакащи пътници. Няколко от децата станаха, за да слязат. Той гледаше през прозореца. В къщите имаше нещо познато, но не можеше да каже какво.