Джон Кейс - Синдромът

— Прилича ми на детска игра — отбеляза Ейдриън.

— Ами — Макбрайд не искаше да спори с нея, — разполагаме само с това.

Тя прекара пръст по ръба на чашата си. Чу се ясен тон, подобен на звън, но толкова висок, че тя отдръпна ръка и се огледа виновно.

— Знам.

— И?

Мълчаха дълго. Накрая той каза:

— Да се качваме.

Бели мечки

Всеки март в колежа „Боудън“ група луди глави отиваха в един къмпинг на Попъм Бийч и щурееха. Палеха огън на плажа, пиеха ликьор „Ягермайстер“ и се хвърляха в ледения прибой. Това беше израз на почит към училищния талисман и начин да се покаже среден пръст на зимата. Имаше само един начин да го правят и това беше бързината да се хвърлиш във водата, без да му мислиш много-много.

По същия начин Макбрайд премина късото разстояние между „Белведере“ и клиника „Прюдом“. Бързо. Спринтира пред гъстия сняг, зави и внезапно се озова пред вратата. На табелката пишеше: ПРЮДОМ.

Изтръска снега от якето си и повдигна леко козирката на шапката. Автоматичните врати се отвориха и той влезе в просторното светло фоайе. Прави ъгли и минимален лукс на обстановката: червени кожени столове, изтъркани до блясък чамови подове и пръснати тук-там като бижута малки персийски килими. Хванал дългата кафява кутия под мишница, той се огледа и се усмихна.

Вдясно, малко след входа, забеляза нещо като преддверие с гардероб и три телефона. Те вече бяха най-последният швейцарски дизайн — футуристични цилиндри от неръждаема стомана, които затваряха говорещия в пространство, напомнящо спасителна космическа капсула. Зарадва се, че няма да има затруднения с обаждането.

Една пищна блондинка със светлорозова униформа седеше зад кръгло, лъснато до блясък бюро. Като видя Макбрайд — с джинси и шапка и с кутия, пълна с пръчки за завеси, тя го помисли за служител по доставките — той се надяваше точно на това.

— Bitte? 10 10 Моля! (нем.). — Б.пр.

С момчешка усмивка той отиде до рецепцията, наведе се към русокосата и показа кутията.

— Fur Herr Doktor Opdahl. 11 11 За доктор Опдал. (нем.). — Б.пр.

— Можете да я оставите тук — каза тя. — Ще му я предам.

— Благодаря. Мога ли да ползвам телефона? — Той кимна към автоматите до стената.

— Разбира се — отвърна тя.

Макбрайд погледна часовника си и тръгна към телефоните. 10:35. Беше станал в зори, но си беше наложил да изчака, докато клиниката стане по-оживена — прием на пациенти, срещи на персонала, заседания. Според него това беше най-невинният от часовете, най-неочакваното време за една атака.

От рецепцията тръгваха два коридора. Единият водеше към асансьорите — той не можеше да ги види, но ги чуваше. Няколко табели сочеха пътя към аптеката, кабинета за хидротерапия и гимнастическия салон.

Не можеше да каже нищо за другия коридор. Може би оттам се отиваше по стаите и тъй като пациентите трябваше да бъдат настанявани някъде, можеше да се предположи, че води именно натам.

Бързо разбра, че клиниката е по-голяма, отколкото изглеждаше. Пред нея нямаше коли, което предполагаше, че има подземен гараж. А от вентилационните тръби, които беше видял от стаята си в „Белведере“, предположи, че под земята няма само паркинг.

Извади фонокарта и я мушна в процепа. Почти незабавно екранът от течен кристал му извести, че му остават още 23.7 швейцарски франка за разговори. Той погледна листчето, на което беше записал номера на клиниката, и го набра.

Блондинката натисна бутона на телефона и каза:

— Bitte?

Макбрайд погледна настрани.

— Bitte? — повтори тя.

— Ако обичате доктор Опдал.

От една врата в коридора излезе възрастна сестра в розова униформа, следвана от две кльощави млади жени. И двете бяха внимателно сресани, модно облечени и гримирани. Ефектът беше призрачен — като че ли бяха от модно ревю в концентрационен лагер.

Телефонът в кабинета на Опдал започна да звъни. Сестрата и подопечните й изчезнаха зад ъгъла. После шефът на клиниката се обади.

— Ja? 12 12 Да? (нем.). — Б.пр.

За момент Макбрайд не можеше да говори.

— Ja, wer ist es? 13 13 Да, кой е? (нем.). — Б.пр.

— Обажда се Лу Макбрайд.

Последва дълго мълчание. Накрая Опдал каза:

— Здравейте.

Щом чу гласа му, Макбрайд усети, че нещо не е наред. Или може би беше.

— Ще ви убия — каза той.

— Така ли? Сериозно?

— Съвсем сериозно — каза Макбрайд. — И то скоро.

— Стига, Лу — засмя се Опдал. — Не говорите сериозно. Не сте такъв тип…

„Така не става — помисли си Макбрайд. — Има нещо в гласа му — или не само в гласа — нещо не се връзва.“