Джон Кейс - Синдромът

— Чак след вторник.

Разочарованието му беше осезаемо.

— Не се безпокой — каза тя самодоволно. — Открих къде е: в клиниката в Шпайц.

Макбрайд кимна. Един трамвай се приближаваше към тях в бавно падащия сняг.

— Е? — попита Ейдриън.

— Какво… мислиш? — попита Макбрайд.

— Далече ли е Шпайц?

Шпайц беше на сто и трийсет километра в планините и по пътя имаше много стръмни участъци и лед. Пейзажът беше сурово красив, с вечнозелени гори, покрити със сняг, над които се извисяваха Алпите, устремени към огромното небе. Трябваха им три часа с беемвето под наем, за да стигнат — чак привечер.

Край градчето имаше замък, извисен над едно езеро, с елегантен пристан и изглед към връх Юнгфрау. Улиците бяха тесни, ветровити и стръмни и трябваше два пъти да спират, за да питат за посоката — веднъж в „Гастхаус“ и веднъж в ресторант, специализиран в глигански ястия.

Хотелът им — „Белведере“ — беше в жилищната част на града, която се намираше на хълма над пристана. Бяха го открили в един туристически пътеводител във фоайето на „Флорида“ и преглътнаха високите цени, защото беше близко до клиника „Прюдом“ — само на една пряка.

— Я да видим каква охрана имат — каза Макбрайд и зави в двора на клиниката.

Чакълът изхрущя под гумите и нощта внезапно избухна в сноп от светлини, и един мъж се показа на прага.

— Добра е — заключи Макбрайд, обърна и влезе в съседния паркинг.

— Но те ни видяха! — каза Ейдриън.

Макбрайд поклати глава.

— Ще помислят, че сме сбъркали адреса.

Настаниха се в стая 252, с изглед към езерото и планината отсреща. Ейдриън седна на широкото удобно легло и огледа елегантната обстановка; Макбрайд стоеше до прозореца, втренчен в светлините от другата страна на езерото.

— Хайде да вечеряме — предложи той и Ейдриън веднага се съгласи.

Във фоайето спряха пред рецепцията, за да оставят гигантския ключ на стаята.

— Тази сграда до вас — попита Макбрайд стилната жена зад бюрото — болница ли е?

— Клиника „Прюдом“. За млади хора.

— А от какво страдат? — попита Ейдриън.

— Мисля, че имат проблеми с храненето. — Жената сви рамене. — Много са слаби всичките.

— Искате да кажете, че са болни от анорексия? — обади се Макбрайд.

— Може би. Но мисля, че имат и наркотични проблеми. Надявам се това да не ви безпокои.

— Не, не — поклати глава Макбрайд, — сигурен съм, че охраната им е чудесна.

— Абсолютно. Клиниката е много дискретна. Добри съседи, ако нямате нищо против архитектурата им.

Макбрайд и Ейдриън отидоха в ресторанта на хотела. Келнерката ги заведе до една маса, която гледаше към езерото, и попита:

— В хотела ли сте отседнали?

— Да.

— Добре. Приятно прекарване. — Тя се усмихна, запали свещта и за момент огледа масата, като че ли се възхищаваше на идеално бялата покривка и блестящите сребърни прибори. — Ще приемете ли за добре дошли по чаша швейцарско вино?

Те се спогледаха.

— Да, благодаря — каза Макбрайд.

— Казва се „Фендам“ — каза сервитьорката, като се върна след момент с две чаши. — Надявам се, че ще ви хареса. Какво да ви препоръчам? Рибата от езерото е… — тя събра пръсти и ги целуна — превъзходна.

Скоро дойде първото ястие — крем супа с дъх на пушек и превъзходна на вкус, с гъби и шунка. После пристигна рибата, придружена с цели картофки и плато аспержи, и към нея — бутилка студено бяло вино. Свършиха с коняк и еспресо.

Макбрайд вдигна чашата си към Ейдриън и каза:

— За нас.

Тя се усмихна, чукнаха се и отпиха.

— Иска ми се всичко това да е истина — промълви тя. Имаше предвид вечерята и нощта в този елегантен хотел. — Иска ми се да сме само двамата тук.

— Ами то си е така — каза той. — Нали сме тук.

— Иска ми се да забравим всичко и да се махнем някъде — в Индонезия или в Мадагаскар например. Да изчезнем. Може би нищо няма да се случи с „Йерихон“. И да не ни преследват. И… — Тя вдигна поглед към тавана и допря тумбестата чаша до бузата си. В очите й блестяха сълзи.

— Ейдриън…

— Какви са все пак шансовете да се измъкнем от това? Планът не е много добър. Имам предвид, че дори не е план.

— Права си — каза Макбрайд. — Това е просто… — Не искаше да каже „глупост“ и заключи: — Опит.

Тя го погледна странно и отпи глътка „Реми Мартен“.

Всъщност планът наистина беше глупав, макар да бяха обмислили всяка подробност. Ейдриън трябваше да чака в хотела, а Макбрайд щеше да отиде в клиниката и да се престори на работник с кутията корнизи за завесите в директорския офис. Щеше да поиска телефон, да повика Опдал и да се обади като Лу Макбрайд, да каже, че е в Швейцария и че иска да го убие. Това щеше да вдигне на крак охраната и да я насочи към вътрешността на сградата — където опасността можеше да бъде реална. В суматохата Макбрайд щеше да отиде до кабинета на Опдал и да му опре пушката в главата. Ако получеше това, което искаше, щеше да звънне на полицията и после на Ейдриън. Ако не — ако тя не чуеше нищо от него до един час — Ейдриън трябваше да се обади на полицията, да каже всичко и да поиска защита.