Джон Кейс - Синдромът

— Всъщност трябваше да положим много усилия при лечението, за да го превърнем в чаровния мъж, когото познавате — добави Опдал. — Така че сме ви благодарни. Наистина!

Хирургът се поколеба, после смръщи чело и се наведе напред.

— Божичко, целият сте потен!

Беше истина. Макбрайд се потеше обилно, но това не беше толкова от страх, колкото от усилието му да стегне мускулатурата си, за да може да се освободи. Това, разбира се, беше номер. Худини постоянно се беше измъквал от усмирителни ризи и като момче Макбрайд се беше опитвал да му подражава. Даже се канеше да помоли родителите си да му подарят за дванайсетия рожден ден усмирителна риза, но накрая все пак предпочете скейтборд. При тези ризи имаше един трик и той го знаеше — но все пак от знанието до изпълнението имаше дълъг път. Въпреки всичко беше решен да се справи.

— Няма да ви убия, не се тревожете — обеща Опдал и пак тръсна пепелта от цигарата си на пода. — Но все пак трябва да направим нещо.

Той се спря, смръщи се и се замисли. После се усмихна.

— Сетих се! Ще повторим случая с X. М. Спомняте си X. М., нали?

Да, спомняше си го. Погледна встрани, защото му прилоша само при мисълта за това, което бе намислил Опдал.

— Треперите ли? — попита хирургът. — Да! Вижте се!

И се засмя с изкуствен, театрален смях.

Всъщност Макбрайд наистина трепереше. Започваше да губи двигателен контрол от усилието, което полагаше, за да се освободи от дебелата тъкан, притиснала ръцете към гърдите му. Номерът, за който беше чел в детските биографии на фокусника, беше наистина много прост. Но това беше на теория. Когато усмирителната риза се слагаше, този, когото връзваха, трябваше да се направи колкото се може по-голям (това Макбрайд вече бе свършил), като издуе гърдите и раменете си. После, когато се отпуснеше, се създаваше малко пространство, което можеше да се използва. Худини го беше правил, увиснал на въже десет етажа над улицата. Разбира се, това беше Худини.

— Промишлена злополука — припомни му Опдал. — Учебникарски случай! Удрят Х. М. по главата и той оцелява, макар да има някои проблеми, нали си спомняте? Загубва способността си за дълготрайни спомени. Така че всеки ден жена му трябва да го запознава с него самия и всеки ден той я вижда за пръв път. Както и родителите и приятелите си.

Нова усмивка.

— Може да си направим същия номер и всеки ден да се смеем. — Той изглеждаше възхитен. — Вие няма да се чувствате потиснат от това. Съвсем не! Ще бъдете като агънце. Защото всеки ден — лицето му светна — за вас ще бъде съвсем нов!

Дясната ръка на Макбрайд беше почти свободна.

— Какво е „Йерихон“? — попита той.

— Охо, написали сте си домашното, така ли? — Опдал изглеждаше впечатлен.

— Какво е?

Хирургът дръпна от цигарата и издуха струя дим във въздуха. После се наведе към Макбрайд.

— Да не се опитвате да се измъкнете от това нещо?

Макбрайд не отговори.

Опдал го погледна снизходително и каза:

— Ами опитайте се.

После отиде до прозореца, погледна снега и промърмори сякаш на себе си:

— Йерихон! — Обърна се към Макбрайд. — Ще го забравите още утре — каза той и започна да се разхожда из стаята. — Вие не знаете какво представлява всичко тук. Институтът, клиниката — те са много повече от това, което изглеждат.

Той спря и се замисли.

— Това място трябва да се счита за… за кръстопът на реалната политика и реалната медицина. Тук те се пресичат.

Лакътят на Макбрайд беше вече в края на ръкава. Трябваше му още малко усилие и…

— Като хирург, моята отговорност е да премахвам болните тъкани. Институтът има същата отговорност, с тази разлика, че пациентите са не личности, а държави.

— С други думи, убивате хора.

— Премахваме рака.

— Като Нелсън Мандела ли? — попита Макбрайд. Вече бе освободил дясната си ръка.

— Не само Мандела. И много други. Те всичките ще бъдат в Давос — и ще се надуват. Аз също ще съм там. Обичам да гледам.

Внезапно Макбрайд прозря целта на план „Йерихон“: операцията трябваше да ликвидира черните лидери на Южна Африка, като елиминира с един удар бащата, основал нацията, действащия президент и моралното съзнание.

— Вие сте луд — каза Макбрайд.

— Смешно е — отвърна Опдал — да се чуе това от човек в усмирителна риза.

„Само още малко“ — помисли Макбрайд, като използваше дясната си ръка, за да освободи и лявата.

— Защо сте решили да предприемете подобно нещо?

— Ако един пациент има цирей, ние го срязваме.