Джон Кейс - Синдромът

— Не мърдай — каза Макбрайд на пазача.

После отиде до бюрото на Опдал, вдигна телефона и каза на жената на рецепцията да го свърже с хотел „Белведере“. Миг по-късно Ейдриън беше на телефона.

— Какво стана? — попита тя. — Чух…

— Докарай колата отпред — каза той.

— Но…

— Веднага!

Давос приличаше на зоологическа градина. Не беше просто приятно алпийско селище, както си го беше представяла Ейдриън, а дълга и шумна поредица от блестящи дискотеки и барове, ресторанти и магазини. Под върховете, малко над града, зад редиците красиви вили, накацали по хълмовете, се издигаха бетоновите блокове на хотелите. Тя идваше тук за първи път и си помисли, че някой — може би Сатаната — е решил да пресъздаде рая на земята.

Но въпреки търговския дух, проникнал здраво в града, нямаше къде да спрат. Освен обикновените туристи и тези, които бяха дошли да карат ски, тук имаше и стотици обслужващи, работещи за Световния икономически форум, още толкова журналисти и тълпа протестиращи, готови да се борят срещу всичко — от генетично променената храна до клонирането. Потърсиха място в десетина хотела, но всичко беше пълно — да не говорим за луксозния „Фрайбург“, където щеше да се проведе срещата.

Разположен на хълм над града, „Фрайбург“ изглеждаше като гигантска сватбена торта със своите двеста стаи с балкони с бели колони. Още преди да стигнат дотам разбраха, че достъпът е строго ограничен. Всички пътища и пешеходни пътеки бяха обградени и навсякъде имаше контролни пунктове. Тълпа протестиращи се беше накачила по барикадите и освиркваше минаващата лимузина. Възпитани викове (все пак това беше швейцарска демонстрация) изпроводиха лимузината, която тръгна към хълма; опушените стъкла на огромния мерцедес криеха пътниците. По-нататък имаше камиони и микробуси, обслужващи Си Ен Ен, Би Би Си и другите електронни медии. През снега се точеха кабели за прожекторите, микрофоните, камерите и сателитните чинии. Тук-там се виждаха самотни фигури, окъпани от бяла светлина — говореха пред милионите невидими зрители.

Нямаше начин да се разбере къде може да е Де Гроот. Ако беше наел апартамент в района — както бе направил във Вашингтон — можеше да е навсякъде.

Единственото, което можеха да направят Ейдриън и Макбрайд, беше да ходят от врата на врата, от хотел на хотел, да надничат по барове и ресторанти и да се надяват да зърнат висок як холандец с къса руса коса. Изглеждаше безнадеждно — докато Макбрайд не се сети за нещо.

— Музика… — измърмори той.

— Какво? — Ейдриън разтри очите си. Беше два през нощта.

— Де Гроот е пристрастен към трансовата музика. Даже искаше да ме води в някакъв клуб.

— Каква трансова музика?

— Джангър. Диджей и рейв. Специално озвучаване и светлинни ефекти. Много е модно в Европа.

— Сериозно?

— Е, младите адвокати нямат много време за танци — засмя се той.

— Така ли? Откъде знаеш?

— От Ем Ти Ви.

Гърмящата музика и тресящите се тела в дискотеките само засилиха умората и изтощението на Ейдриън. Обикаляха от клуб на клуб и немският на Макбрайд много помогна, защото трябваше да разпитват бармани, келнери, диджеи и грохнали танцьори, отдъхващи встрани. Докато търсеха, все по-ясно формулираха целта си и когато стигнаха в „Кит Кат“, вече задаваха точно формулиран въпрос: има ли в заведението холандец, едър мъж с къса жълтеникава коса, симпатяга, вечно с цигара в устата? И дали са го виждали тази нощ?

Не и не. Може би хората бяха оглушали от музиката и не можеха да мислят. Но един диджей им помогна — даде им списък на дискотеките, където пускаха трансова музика. Никъде обаче никой не си спомняше за Хенрик де Гроот.

— Може да спим на гарата — предложи Ейдриън. — Или в колата. Скапах се.

— Добре. Но нека отидем на поне още две-три места — каза Макбрайд.

Докато задраскат следващите три клуба от списъка на диджея, нощта започна да отстъпва на зората; дискотеките вече затваряха, изплювайки на улиците шумни тълпи, чийто смях разкъсваше студения въздух. Ейдриън вече не се оплакваше, но беше капнала.

— Още един — каза Макбрайд. — След това ще спрем да изпием по едно кафе.

И тогава го видя.

„ТРАНС КЛУБ“

И отдолу знак — сребърни и черни концентрични кръгове, в центъра на които премигваше неоново око. От ъглите проблясваха светлини, които можеха да предизвикат амок.

— Тук! — каза той.

— Какво? — попита Ейдриън.

— Той е идвал тук.

— Откъде знаеш?