Джон Кейс - Синдромът

— Какво да направиш?

— Да пробия дупчица в стъклото, без да го счупя.

— И защо?

— Защото стъклото е много крехко и ти трябва специална бургия, иначе се чупи. Но успях.

— Не разбирам — каза Макбрайд. — За какво ти е тази дупчица?

— За да започне пожарът — каза Де Гроот. — Пълниш крушката с фосфор и керосин и като електрическата верига се затвори, сместа избухва. Но това е малък пожар. Може да пострада ризата на говорещия или пък косата му — особено ако използва някакъв гел.

— И после? — попита Макбрайд.

— После ли? От всяка страна на подиума има пожарогасители. Охранителите ще опитат да угасят пламъка. Само че…

— Какво?

— Те също са подменени.

— С какво? — попита Макбрайд.

— С бутан.

— Значи когато се опитат да загасят пожара…

— Ще направят още по-голям пожар. После ще се включат автоматичните пожарогасители и хотелът… ами ще го видите.

— Хенрик…

Холандецът откъсна парче лепенка и се наведе към Макбрайд, но той се дръпна.

— Хенрик, чуй ме. Искам да ти кажа нещо за червея.

— Не. Вече говорихме достатъчно.

После седна до Макбрайд с лентата в ръка. Изведнъж лампите светнаха много силно — толкова силно, че Макбрайд помисли, че ще се пръснат. „Токов удар“ — помисли той. Ярката светлина беше последвана от толкова силна гръмотевица, че дори Де Гроот подскочи.

Проблесна мълния, след нея друга. Макбрайд никога не бе виждал гръмотевична буря при снеговалеж. През пелената на снега светкавиците проблясваха хипнотизиращо.

Де Гроот мигаше като елен пред фарове.

Макбрайд започна да говори с нисък доверителен тон:

— Чуй ме, Хенрик. Искам да си представиш, че си в асансьор… и той те води до едно безопасно място. Дълбоко под земята…

Друг тътнеж разтърси стените и Макбрайд видя отблясъка на светкавицата в очите на Де Гроот.

— Вратата се отваря. Ти излизаш. Вратата се затваря. И сега сме долу, дълбоко, на едно безопасно място.

Лампите пак примигнаха.

— Няма го вече червея, Хенрик. Има само спокойствие.

Очите на Де Гроот бяха разцентровани.

— Сега седим заедно на една скала, далеч от всичко друго — продължи Макбрайд. — Ние сме в малко пристанище, където никой не може да ни види — само ти и аз, вълните и птиците. И лек ветрец, който полъхва откъм морето. Можеш ли да усетиш мириса на морето, Хенрик?

— Да.

— Ние сме на чудесно място, Хенрик. Но… ръцете ми са вързани. Развържи ме.

Холандецът мълчеше. Лицето му беше безизразно, но Макбрайд знаеше, че дълбоко в съзнанието му се води борба — толкова примитивна, че думите там нямаха никакво значение.

После парализата мина и Де Гроот стана. Отиде до кухнята и се върна с кухненски нож. Наведе се над Макбрайд, промърмори нещо неразбираемо и преряза лентата на ръцете му.

Ейдриън изскимтя и Макбрайд й махна да мълчи. Де Гроот седна и започна да се прозява. Макбрайд му каза да затвори очи и да заспи, а като се събуди, да се свърже с полицията и да им каже за червея. И че после ще се чувства чудесно. Скоро Де Гроот хъркаше на дивана.

Макбрайд освободи Ейдриън, след това внимателно свали пропуска от врата на холандеца и го сложи на своя.

— Няма да стане — каза тя. — Не си приличате.

— Само това мога да направя.

— Но…

— Обади се в хотела — каза той. — Опитай да се свържеш с някой. Кажи им, че е спешно. Кажи им, че пожарогасителите са клопка. И ми осигури адвокат!

— Но…

Той вече тичаше по стълбите.

От апартамента на Де Гроот до „Фрайбург“ имаше около пет километра, но на Макбрайд му трябваха почти петнайсет минути, за да ги измине. Чистачките яростно се бореха със снега. В последната отсечка пътят беше задръстен от безброй коли. Той отби от пътя, слезе и затича. На бариерата го спря премръзнал войник — поиска му пропуска, наруга студа и ядосано замърмори, че изпуснал някакъв мач, защото имало проблеми с пожарогасителите. После прочете името на пропуска и каза:

— Де Гроот. Добре, ще се обадя. Минавайте.

Макбрайд затича нагоре, а войникът викна след него със смях:

— Wo ist das feuer? 17 17 Къде е пожарът? (нем.). — Б.пр.

Някакъв човек с кожени дрехи и алпийска шапчица се бореше със снега, който се трупаше върху червения килим пред козирката на входа на „Фрайбург“. Под козирката стоеше мъж с вид на адмирал (оказа се портиерът) и двама войници. Макбрайд хукна към тях, като се опитваше да си припомни думите за пожарна охрана — фойер и още нещо.

Портиерът посегна към медната дръжка на вратата, после внезапно се намръщи. Един от охранителите пристъпи напред и хвана Макбрайд за ръката.