— От кибрита. Забрави си кибрита и цигарите. Ментолови. Спомням си го много добре — макар че тогава бях Дюран.
Тя го изгледа странно.
Вътре келнерите и барманът стояха на бара, пушеха и пиеха кафе.
— Geschloten 16 16 Затворено (нем.). — Б.пр.
— каза един мъж със сребърна халка на езика и посочи чистача, тъмнокож възрастен мъж с конска опашка, който мъкнеше голяма прахосмукачка по мръсния черен под, изрисуван със сребърни звезди.
— Търся един човек — каза Макбрайд. Една келнерка с хипарска перука и сребристо червило отвори уста, но Макбрайд я прекъсна: — Без майтап. Търся един холандец. Едър мъж. Рус. Казва се Хенрик.
— А — каза келнерката, — познавам го. Често идва тук.
— Беше ли тази нощ?
— Да. Отиде си преди час. Приятел ли ви е?
— Аз съм психотерапевтът му — каза Макбрайд.
Тя кимна, като че ли разбираше за какво й говори.
— Добре че сте дошли. Хенрих наистина не е добре.
— Знаете ли къде е отседнал?
Келнерката ги огледа преценяващо.
— Може би… Забъркал ли се е в нещо?
— Нямаше да съм тук в седем сутринта, ако… — Макбрайд разпери безпомощно ръце.
— Наел е апартамент в „Алпенрьосли“.
— А ти откъде знаеш? — попита мъжът с металната халка на езика.
— О, я се шибай — отвърна му тя с досада.
„Алпенрьосли“ бе пансион от дебели дървени греди в края на града. Имаше четири самостоятелни апартамента, които се даваха под наем за седмица или месец, а на приземния етаж имаше служебно помещение.
— Пълно е — каза им една жена със сиви коси, която им отвори вратата.
— Търсим господин Де Гроот — каза Макбрайд.
— А, да — каза жената. — Номер четири. Но още не се е прибрал. Цяла нощ танцува, а после отива да работи.
— И къде?
— Не знам.
Седнаха в колата пред „Алпенрьосли“ и зачакаха, като ту пускаха, ту спираха отоплението, защото нито можеха да издържат студа, нито пък можеха да оставят стъклата да се запотят. Към обед Ейдриън отиде за сандвичи — вървя пеш почти до центъра на града. В два следобед небето потъмня. От Де Гроот все още нямаше и следа. След час над планините се чуха гръмотевици и започна да вали мек сняг.
— Може би е време за план „Б“ — каза Макбрайд.
— И какъв е той? — попита Ейдриън.
— Не знам. Мислех, че ти си измислила нещо.
На практика „план Б“ беше полицията. Това беше единствената им възможност, но след случилото се в клиниката едва ли биха ги изслушали. Бяха сигурни, че вече ги търсят. Ако ги задържаха, щяха да им задават милион въпроси за касапницата в клиниката и едва ли някой щеше да се вслуша в теорията за „Йерихон“. А докато ги изслушаха, сигурно щеше да е много късно. Към 4:15 следобед светлините из долината започнаха да примигват. Макбрайд беше вдървен от умора и студ, главата го болеше.
Но най-накрая Де Гроот се появи. Беше с джинси, ботуши и яке от овча кожа. Носеше два пълни найлонови плика.
— Ето го — каза Макбрайд.
Холандецът бутна вратата и влезе.
— Стой тук — каза Макбрайд и натисна бутона да отключи багажника.
— Ти полудя ли? — попита Ейдриън. — Няма да стоя тук!
Той се наведе и докосна устните й със своите.
— Пази ми гърба.
И без да чака отговор, излезе, извади пушката от багажника и влезе в пансиона през задния вход. Качи се до апартамента, пое дъх и почука. Нищо. Почука пак. Никакъв отговор. Натисна вратата и тя се отвори послушно.
Влезе в антрето, огледа се и се ослуша. Нищо.
Влезе във всекидневната и видя маса, на която бяха сложени няколко крушки. Малки крушки — всичките счупени. До тях имаше електрическа бормашина и туба с лепило. Какво беше това?
Имаше една врата наляво и една — надясно. Отвори тази наляво и се озова в спалнята на Де Гроот — не толкова помещение за спане, колкото расистка изложба от груби колажи, налепени по стената: порнографски снимки на черни мъже и млади бели жени, главата на Дезмънд Туто върху тяло на шимпанзе, някакви фотографии на летящи чинии и плакат на Нелсън Мандела с кръг, очертан с маркер около главата му, пресечен с диагонална червена линия. Третият колаж бе главата на Табо Мбеки сред плъзнали червеи, с охлюви, пълзящи около бузите на южноафриканския президент и уши като пламъци. На пода до леглото имаше купчина расистки издания. На отсрещната стена, точно срещу колажите, имаше големи портрети на Адолф Хитлер и на швейцарския уфолог Били Майер.
„Това е сцена“ — помисли Макбрайд. Това трябваше да свидетелства, че живеещият тук е луд. В това нямаше никакво въображение. Беше както с екранната памет на Де Гроот: сцената пред него беше груба и позната, реминисценция от евтино телевизионно шоу — идея на долнопробен продуцент за светилището на един расист. Макбрайд беше сигурен, че ако потърси, ще намери дневник, пълен с фройдистки мисли и псевдополитически глупости. Плюс една-две снимки на Де Гроот с оръжие в ръце.
Читать дальше