Джон Кейс - Синдромът

— Тук е — каза Макбрайд, стана и натисна бутона, който отваряше задната врата. После слязоха и той започна да се пита дали цялото това пътуване не е ужасна грешка.

Къщите от двете страни на улицата бяха масивни и стари — луксозни жилища на швейцарски индустриалци, банкери, адвокати и данъчни изгнаници. Пред всяка имаше по два или три платана, които чакаха пролетта, за да се разлистят.

Двамата наведоха глави срещу вятъра — духаше откъм езерото и караше леките пухкави снежинки да профучават през въздуха като искри.

С всяка стъпка гърдите на Макбрайд се стягаха. Налагаше си да диша, само да диша. Или Институтът беше тук, или не. Здравият му разум беше на теглилка.

И после го видя — точно както си го спомняше: триетажна гранитна постройка с френски прозорци и сандъчета на первазите, пълни с вечнозелени растения и хвойна. Тежката врата с чукалото във форма на лъвска глава. Кръглото прозорче от оловно стъкло. Медната табелка и камерата за наблюдение, монтирана малко над нея. Инстинктивно мина встрани, извън обсега на камерата.

Лошото предчувствие го бе завладяло напълно. Внезапно идеята да прати вътре Ейдриън му се стори безумие.

— Това не е добър план. Трябва още да го обмислим.

Тя поклати глава и изправи рамене. Ейдриън Скаута. Готова. Решена. Юристката.

— Трябва да вляза.

— Можем да го потърсим по телефона.

— Много лесно е да разкараш някого по телефона.

— Ако не се върнеш до петнайсет минути — каза той, — влизам и в ръката ми няма да има само кутия.

— Ерик Бранч — каза тя. — Ерик Бранч. — И решително се запъти към вратата.

Макбрайд погледна часовника си. Беше 2:36.

Насили се да гледа към сградата. Видя как Ейдриън натиска звънеца, как вратата се отваря, мярна една жена на прага, видя как Ейдриън влиза…

Беше студено. Смразяващо. И времето не вървеше, беше замръзнало като зимния следобед. Той стоеше на улицата срещу Института, облегнат на един чинар. Чувстваше се много подозрителен. Нямаше причина да е тук, стиснал под мишница тази кутия. Но стоеше, вперил очи в масивната входна врата, и си повтаряше:

— Хайде, хайде, хайде…

Внезапно му се прииска Опдал да не е там. Имаше нещо в Института, в сградата, която наблюдаваше, което му влияеше по много първичен начин — като да се събудиш посред нощ и да видиш, че по пода на спалнята пълзи змия.

И изведнъж си спомни. Докато гледаше сградата, си спомни съня, който Ейдриън беше прекъснала. И внезапно се сети кой е човекът без лице.

Беше отишъл да се срещне в института с Опдал и беше нападнат. От човек с аерозолен спрей. Спомни си облака газ, спомни си дългото пътуване с линейката, упойките, носилката, която подскачаше по чакълестия път…

После операционната зала и как Гунар Опдал насочи фенерче в очите му. Едрият норвежец, облечен в хирургическа престилка, с шапка на главата. И до операционната маса — монитор. Който показваше самия него в близък план… и как събличаха лицето му, докато не остана нищо. Макбрайд можеше да усети писъка в гърлото си, в което беше пъхната тръбата на дихателния апарат, превърнал ужаса му в някакъв гърлен звук. Наблизо шумеше машина, която дишаше вместо него. Опита се да затвори очи, но не можеше. И отнякъде долиташе гласът на Опдал: „Това е парализиращ газ, но не и приспиващ. Вие сте много смел“.

Смел ли?

Макбрайд потръпна и погледна часовника си. 2:48. „Дванайсет минути. Защо се бави толкова? Би трябвало вече да е излязла!“ Освен ако Опдал нямаше нейна снимка — макар че не би могъл. Макбрайд пак погледна циферблата — 2:49.

— Мамка му! — измърмори той и забърза към Института.

И точно тогава вратата се отвори. Той забави крачка и се престори на случаен минувач. Ейдриън се показа на прага — усмихваше се на една жена в зелено. Жената погледна Макбрайд. Ейдриън каза нещо. Той можеше да види възбудата на лицето й, блясъка в очите й и белотата на зъбите й. После заслиза по няколкото стъпала — и вратата се затвори.

— Какво има?

— Да се махаме оттук! — каза Макбрайд.

Искаше да знае дали Опдал е в института. Защото искаше да го убие. Но не и когато Ейдриън беше до него. Задърпа я към спирката на трамвая и когато стигнаха малкия плексигласов навес, я попита:

— Той там ли е?

Тя се намръщи и каза:

— Май наистина си уплашен.

— Там ли е?

— По-леко. Какво ти става?

— Извинявай — каза той. — Изживях тежки десет минути.

— Не — каза тя и направи саркастична гримаса. — Не е там.

— Но ще се върне, нали?