Джон Кейс - Синдромът

Нека ти напомня, Гунар, някои основни принципи — които като че ли си забравил. Нашата организация беше създадена върху развалините на Втората световна война. Като последствие от катастрофата, Западът затъна в Студената война, която обещаваше да прибави още гробове към масовите касапници от предишните световни войни. За да попречим на това, ние създадохме Института, който сега председателстваш ти.

Баща ти беше един от нас. Разбира се, той беше един от най-добрите.

Но всички ние участвахме, осем мъже от няколко страни, които се трудиха здраво и дълго в името на свободата — мъже от различни военни и тайни служби, споделящи едно и също убеждение: че някаква трета сила, трета класа от индивиди, извън лидерите и учените трябва да съществува — и такава класа трябва да изпълнява задачата да пресича грешките на цивилизацията.

Да няма Хитлеровци. Нито Сталиновци. Нито Маовци.

Никога вече.

Рискът, който поемахме, беше огромен, трудно обозрим, още повече при факта, че никога не се бяхме радвали на убежищата и имунитетите, толкова естествени за подобни държавни служби.

Ако стигнехме до провал, щеше да бъде заради добра кауза, но щяха да ни заплюят — не само диктаторите като Батиста, но също така и Папата и всички останали. Готов ли си за това? Съмнявам се.

Истината е, че Институтът винаги е бил параполитическо учреждение — трета сила, не много по-различен от Триадите или Мафията. Всички подобни институти започнаха живота си като тайни борци, натоварени с политическа мисия с благородни измерения. Често, може би неизбежно, когато губеха смисъла си — когато каузата им спечелваше или биваше изгубена — те не отстъпваха, а се превръщаха в престъпни организации.

Страхувам се, че именно това става и с Института под твоето директорство: в началото избивахме чудовища — сериозни цели, за които имахме единодушното си съгласие. А сега, когато Студената война е минало, нашите цели стават все по-меки и меки. Истината е, че Институтът трябваше да бъде затворен, когато Горбачов помоли за мир…“

— Виж това — каза Макбрайд и подаде писмото на Ейдриън. — Невероятно е.

Наблюдаваше как Ейдриън чете и мислеше как Институтът е използвал стипендиантите си, за да изследва малко известни технологии и практики на операции за мозъчен контрол (неговото собствено изследване, включващо „анимистките терапии“ и Третия свят беше класически пример).

— Господи — прошепна тя. Вдигна очи и попита: — А защо и Папата? Какво общо има?

— Не знам — каза Макбрайд. — Повече съм обезпокоен от „Йерихон“. — Той погледна плика, който беше изпаднал от бележника. Беше надписан „До Калвин Крейн, Флорида“, нямаше марка, нито обратен адрес. „Значи е бил предаден на ръка“ — реши Макбрайд.

Отвори го и намери една страница неподписан текст.

„Драги Кал,

Признавам, че съм потресен от милосърдието и негъвкавостта на последното ти писмо, което дойде вчера по пощата. Как си могъл да изложиш такива неща на лист хартия?

Може би възрастта те прави безгрижен — но може би те прави и набожен? Нямам нужда никой да ми напомня за «основните принципи», върху които е основана нашата институция. Живея всеки ден с тях, като и баща ми — както някога и ти.

Нито пък е необходимо (или желателно) да обсъждаме операцията, която така безгрижно споменаваш в писмото си. Ролята ти в тези неща е приключила. Нямам намерение да обсъждам действията си в Африка — както и всички други — с теб. Напротив, очевидно решението ми да те държа в течение на операциите, дори и след пенсионирането ти, е било грешно.

Но по-сериозната ти грешка е, че си оттеглил подписа си, утвърждаващ годишното отпускане на служебни средства от банката в Лихтенщайн. Това, че се изискват два подписа за отпускане на парите, както знаеш, е анахронизъм от времето, когато Институтът и Клиниката бяха отделни единици.

Това, че сега се опитваш да използваш тази аномалия, за да наложиш мнението си, е нечестно. И не само че е нечестно: това е атака не само срещу Института, но и лично срещу мен. Моля те да обмислиш въпроса.“

Макбрайд се обърна към Ейдриън, която четеше през рамото му, и каза:

— Мами е права.

— За какво?

— За парите. Крейн е имал някакво право на запор.

— Какво мислиш? — попита тя.

— За стипендията си — каза той. — Мисля, че цялата работа е била заблуда.

— В смисъл?

— Изследвах знахарите. В това се състоеше работата. Всичко от танците, водещи до транс, до заклинанията.