Джон Кейс - Синдромът

— Не. Всъщност никога не ми е бил приятен.

Старата жена се усмихна ослепително, доволна, че е намерила потвърждение на теорията си.

— Ясно! — каза тя, хвана Ейдриън под ръка и я поведе по покритата с плочки пътека към къщата.

Имаше нещо в начина, по който говореше, в темпото или произношението… После Ейдриън разбра какво е. Тя беше „на градус“, както обичаше да казва Дек. Не пияна, но на път да се напие.

Мами ги настани на бели плетени столове под един лилав платнен навес с гледка към вълните, заливащи близкия плаж — откъм морето повяваше слаб ветрец, който разклащаше дузина малки камбанки — и след няколко минути се върна със стъклена гарафа с мартини и голяма чиния със сирене, плодове и бисквити.

След като наля питието в традиционни високи чаши, добави маслини и подаде чашите на гостите си, тя заяви, че е готова за разговор.

— Така — каза тя. — Наздраве.

Първата глътка почти ги повали.

— Сега, какво бихте искали да ви кажа за Кал?

Те отново повториха измислицата за това, че покойната сестра на Ейдриън си е кореспондирала с Крейн. Мами каза, че не знае нищо за това.

— Той никога не е споменавал за подобна кореспонденция и може би въобще не е получавал писмата.

Вятърът разклащаше растенията около тях. Заговориха за човека Калвин Крейн — което подготвяше пътя на Макбрайд да попита за неговите „врагове“.

— Разбира се, и полицаите ми зададоха същия въпрос — каза Мами, — но мисля, че просто караха по приетата процедура и не се интересуваха наистина от отговора ми. Така че не съм се замисляла. Искам да кажа — не съм мислила сериозно. — Тя си взе парченце сирене и го поля с глътка мартини. — Но знам, че Гунар не беше много доволен от съвместната им работа.

— Гунар ли? — попита Ейдриън.

— Да — каза Мами. — Гунар Опдал. Той беше протеже на Кал в Института, но… но какво ви стана, господин Макбрайд?

Споменаването на името Опдал го потресе. Сърцето му спря, паника заля гърдите му. Сигурно беше потреперил, защото Ейдриън сложи ръка на рамото му и попита:

— Добре ли си?

Порив на вятъра разклати камбанките.

— Влезе ми прах в окото — излъга той.

Ейдриън го изгледа странно. Какво ставаше, по дяволите? Гунар Опдал беше… какво? Умен и цивилизован човек, приятен компаньон за един обяд. И въпреки това имаше още нещо, нещо много неприятно, което чакаше да се появи в съзнанието му. Той се изкашля и погледна към Мами.

— Та казвахте, че…

— Да. Стана една разправия. Между Гунар и Кал.

— Знаете ли за какво беше? — попита Ейдриън.

— Не — отвърна Мами. Вече почти беше изпразнила чашата си. — Напуснах Швейцария преди Кал. След определена възраст климатът там започва да става неприятен.

— Кога се пенсионира Кал?

— През деветдесет и трета — отвърна тя. — Но разправията стана по-късно. Мисля, че започна преди около година. Може би малко повече.

— Заради Института ли? — попита Ейдриън.

— Предполагам. — Мами поклати глава, смръщи се и допълни чашата си от гарафата. — Всъщност това беше единственото общо между тях. Дори след като се пенсионира, Кал все още беше активен и като един от основателите на Института все още имаше право на мнение.

— Мнение за какво?

— За сътрудниците, за изследователската работа — и за клиниката, разбира се. Те вършеха доста добра работа с разстроени млади хора. Това противопоставяне с Гунар… — Тя повдигна рамене. — Не би трябвало да го казвам. Защото не знам подробности. Просто предположения.

— Разкажете ни, моля! — настоя Ейдриън. — Знаем толкова малко…

— Ами допусках, че ставаше въпрос за пари: по някакъв начин Гунар се чувстваше недооценен. Такова усещане имам, понеже дочух един телефонен разговор. — Тя извади маслината от чашата си и я лапна.

— В Института има ли някой, който би могъл да ни каже нещо повече за недоразуменията между тях? — попита Макбрайд.

— О, не мисля. Кал беше последният от първоначалния екип. А новите… ами, просто не зная кои са.

— Лу беше аспирант там — пробва почвата Ейдриън.

— О, така ли? — възкликна Мами. — Колко вълнуващо! — Тя го потупа по рамото. — Сигурно сте… изключителен младеж!

Макбрайд се усмихна. Мами започна да премрежва очи и да заваля думите. Може би им бе казала всичко, което знаеше.

Ейдриън също го забеляза. Мами беше стигнала до маслината на второто си мартини, което подсказваше, че разговорът скоро ще прекъсне. Така че беше по-добре да стигнат до основния въпрос. Ейдриън завъртя чашата си и загледа как се мести маслината. Покрай брега избръмча един джет, досаден като комар. Макбрайд разказваше на Мами за стипендията си.