Джон Кейс - Синдромът

— А това е господин Макбрайд.

Старата дама ги покани да седнат и влезе вътре, за да провери може ли да „изпроси малко леден чай“. След малко се върна, следвана от един мургав мъж с поднос, и внимателно се настани в стола си. След като всички взеха чашите, тя се усмихна и каза:

— Казвайте какво има?

— Както ви казах по телефона — започна Макбрайд, — Ейдриън смята, че сестра й, Нико, е поддържала кореспонденция с брат ви, преди да почине. Сестра й също се помина неотдавна…

— Надявах се да взема писмата — рече Ейдриън. — За спомен.

Старата жена сви устни и сбърчи нос.

— О, скъпа. Страхувам се, че не мога да ви помогна. Кал и аз не бяхме много близки, нали разбирате.

— Аха. — Ейдриън се опита да скрие разочарованието си.

— Сигурно се питате защо, нали? Ето на — брат и сестра, стар негодник и стара особнячка, живели на половин час път, а се срещахме… — тя духна бретона си: жест, вероятно запазен от юношеските години — през половин година. На Деня на благодарността и на Великден. Това беше всичко.

— Значи не сте се разбирали много.

— Никак. Кал ме смяташе за вятърничава — и мразеше мъжа ми. Наричаше го дилетант — което сигурно беше вярно, мир на праха му. И все пак…

— А какво вие мислехте за него? — попита Ейдриън.

— За моя малък брат ли? Мисля, че беше най-арогантният мъж на света.

— Наистина ли?

— О, да. Вярно, беше идеалист, но и Хитлер е бил идеалист. Просто хора, които си мислят, че знаят кое е най-доброто за другите. — Тя повдигна елегантно изскубаната си вежда. — Ужасно е да се каже, но не ми липсва много.

— Не бяхте ли ужасена, когато…

— О, да — в крайна сметка беше толкова грозно. Сигурно на Кал му е било много гадно. И толкова левашки — да го застрелят по този начин. Сигурно би се отвратил от такова нещо.

— Имате ли представа кой…

— Кой го е убил ли? Не, съжалявам. Хора като него имат невероятен брой врагове, макар че не мисля, че някой от съдружниците му би могъл да бъде чак такъв… каубой. — Тя се поколеба, наведе се напред и прошепна: — Говорихте ли с Мами?

Те се спогледаха и поклатиха глави.

— Коя е Мами? — попита Макбрайд.

Старата дама се засмя — дълбок, гръден смях. После отпи глътка чай.

— Мами беше истинската любов на Кал.

— Така ли?

— Но никак не прилича на Кал. Всъщност аз дори я харесвам — макар че не разбирам какво намираше тя в него. Но бяха приятели цял живот. Срещнали се в Лондон през войната. Той бил офицер — тя нещо като свръзка. Омъжена, както се оказа после. — Тя се засмя. — Наричах я „малката холандка“, защото… тя си беше точно такава! Холандка, искам да кажа. Марике Винкелман. Кал й казваше просто „Мами“.

— А съпругът й? — попита Ейдриън.

— А, мисля, че почина — преди двайсетина години. Работеше в Червения кръст в Женева. И двамата работеха там. В отдела за помощи за бегълци.

— Разбирам — каза Макбрайд, макар че не разбираше нищо.

— Там е започнало всичко — добави Тиа.

— Кое? — запита Ейдриън.

— Любовната им история. Той беше в Цюрих. Женева не беше далеч — макар че защо тя не се омъжи за Кал след смъртта на съпруга си, така и не разбрах. Може би са били много заети.

— Смятате ли, че тя би знаела нещо за документите му, ако е оставил такива? — попита Макбрайд.

Тиа Уилкинс разбърка чашата с леден чай, отпи дълга глътка и попи устните си с коктейлната салфетка.

— Ако някой знае — каза тя, — това е Мами, макар че… Ще ви дам адреса й, може да проверите сами.

— Не са ли живеели заедно? — попита Ейдриън.

— О, божичко, не! Никога. Мами има чудесно жилище, направо на плажа, вила „Алегре“.

Вила „Алегре“ наистина беше чудесна — плажна къща с керемиден покрив. Издигаше се сред гъста растителност, над която се извисяваха стари палми и бананови дървета.

Мами въобще не приличаше на близката си по възраст Тиадора Уилкинс. Носеше шорти, тениска и сандали „Биркенсток“. Наистина кожата й беше сбръчкана, но тя все още беше доста красива. Очите й бяха раздалечени, бледосини, имаше руса, почнала да посребрява коса и голяма благородна уста. Преведе ги през задната част на къщата и за миг спря пред малък рибарник.

— Моят инструктор по Фън шуи настояваше да си завъдя рибки. Каза, че къщата се нуждаела от движение. Както и да е, нали са страхотни?

Макбрайд изказа възхищението си, а Ейдриън се усмихна учтиво.

— Не ги харесвате много, нали, мила? — попита Мами.

— Не особено — призна Ейдриън. — Не знам защо.

— Може би е заради окраската им — допусна Мами. — Имате ли нещо против, ако ви попитам: като дете обичахте ли маскарада на Вси светии?