Джон Кейс - Синдромът

— Клиника „Прюдом“ ли? — подпита я Ейдриън.

— Да. — Мами кимна. — Имаше малко честване.

— Как намерихте тази снимка? — попита Макбрайд.

— Да я намеря ли? Та аз ги снимах тогава — каза тя. — Това е моят почерк, не на Кал. Тук има много негови снимки от ония дни.

Бързо прелисти няколко страници от албума и намери това, което търсеше.

— Това е още една, доколкото си спомням — може би и Тиа има няколко.

Снимката беше правена през лятото. Показваше сграда в предградията на европейски град. Сградата напомни на Ейдриън за легациите покрай булевард „Масачузетс“ във Вашингтон. Големи каменни делви, обсипани с пищна зеленина, ограждаха масивната входна врата. На вратата, с ръка, облегната на чукалото във вид на лъвска глава, а с другата махайки към обектива, беше Крейн. На страницата под снимката със същия почерк бе написано:

„Пристига хер директорът на Института (Кюснахт)

3 юли, 1949“

— Добре — каза Мами и се изправи. — Оставям ви сами. Трябва да полегна. Ако ви трябва нещо…

— А, всичко е наред — каза Ейдриън.

Вече валеше и по стъклата на прозорците се плъзгаха тежки капки. Над залива ехтяха гръмотевици. Макбрайд отвори куфарчето и измъкна няколко папки и пликове, жълт бележник, три тефтера за визитки, дневник „Хермес“ и копие на „Армейски бюлетин“. Имаше и дебел пакет с писма, завързан с ластиче.

С други думи, бъркотия, но поне обещаваща бъркотия. Ейдриън започна да чете дневника, а Макбрайд почна да преглежда останалите материали.

Скоро разбра, че няма нищо важно — банкови отчети, сметки и писма до различни брокерски фирми. Фондацията „Харвард“ изразяваше надежда да бъде спомената в завещанието му, а една банка се надяваше покойният да й стане клиент.

— Нещо интересно? — попита той Ейдриън.

— Стихотворения — каза Ейдриън, затвори дневника и го остави на масичката. — На стари години е прописал стихотворения.

— Майтапиш се — каза Макбрайд, за да скрие разочарованието си.

— Виж сам — каза тя, свали ластика от писмата и започна да ги преглежда.

Макбрайд запреглежда сметките на стария човек. Минутите се влачеха.

— Почти всичко са фактури — каза Ейдриън. — Купувал си е обувките от „Чърч“, книгите от Мейн стрийт и панталоните от „Бийкрофт и Вейн“. С лекарства се е снабдявал от „Райт-Ейд“. Нищо не откривам.

Макбрайд се върна към албума със снимките. Отвори на страницата със снимката на Крейн, пристигащ в Института, и я загледа, като се опитваше да си припомни нещо.

— Къде е Кюснахт? — попита Ейдриън.

— Северно от Цюрих. Там е седалището на Института. — Той се намръщи.

— Какво? — попита тя.

— Опитвам се да сглобя картината. — Макбрайд поклати глава. — Разбираш ли? Да си представя кога точно се превърнах в Джефри Дюран. И последното нещо, което си спомням, последното, което наистина помня, е, че това беше в Института. Пристигнах в Швейцария, за да обсъдя нещо с Опдал. Трябваше да обядвам с него.

— Човекът, който се е скарал с Крейн ли?

Макбрайд кимна, после обърна страницата на груповата снимка на терасата в Мюрен.

— Прилича на баща си — каза той.

И като гледаше широкото лице и подпухналите очи, Макбрайд изпита същия тъмен трепет, както преди няколко минути. Сякаш чувстваше, че стъпва върху нечий гроб.

— По-добре да се омитаме.

Дъждът забарабани по покрива, стичаше се по стъклата на широки сребърни струи. Ейдриън отвори един плик, погледна вътре и го остави на масата.

— Какво е това? — попита Макбрайд.

— Изрезки от вестници — отвърна тя. — Погребения и такива неща.

Макбрайд сви рамене и вдигна жълтия бележник, който изглеждаше неизползван. Отвори го и на масата падна един плик и два листа от бележник — писмо, или поне черновата на писмо.

„Гунар“ — започваше писмото.

Макбрайд спря.

Нямаше „Драги“, нямаше никакви топли чувства.

„Гунар — простият отговор е…“ — „Какъв ли е въпросът?“ — зачуди се Макбрайд.

„… че съм стреснат от това, което предлагаш. «Йерихон» е нещо невероятно и не мога да разбера какво изкривено съображение може да го оправдае. От днес вече преценявам моята по-раншна пасивност като неуместна. Един обикновен самолет лети към Африка и милиони хора загиват?

Къде се насочва твоето изследване? За какво мислиш? Имали ли сме някога стипендиант в Руанда?

Каквото и да смяташ, не искам да съм част от друго такова бедствие — в каквото «Йерихон» несъмнено може да се превърне. Разбира се, замисълът обещава да превърне предшествениците му в начинаещи бегачи. Така че няма да получиш подписа, който искаш. И въобще няма да изпратя подписан документ. И ако намериш начин да продължиш, обещавам ти да направя всичко по силите си, за да предотвратя изпълнението на «Йерихон».