Джон Кейс - Синдромът

Шапиро взе медицинския картон на Макбрайд, отвори го и бавно зачете. След малко вдигна очи и каза:

— Бих искал да говоря с вашия лекар… с този доктор Шоу.

Ейдриън и Макбрайд се спогледаха.

— Какво има? — попита Шапиро.

— Ами… — Ейдриън си спомни как Шоу бе казал, че е по-добре да обясни на Шапиро, че е разбрала за него от някакъв документален филм.

— Искам да се уверя — каза Шапиро, — че вие сте това, за което се представяте — и че наистина с вас се е случило това.

— Имате медицинския картон — каза Ейдриън.

— Картон — повтори Шапиро и се изсмя късо. — Ние с вас говорим за пречупване на човешки същества — и се изненадвате, че искам да се уверя в истинността на съдържанието на един плик, така ли?

В крайна сметка Ейдриън не виждаше как такъв разговор би могъл да навреди на Рей Шоу. Щеше да отнеме само минута, а и Шапиро искаше само потвърждение, че всичко това се е случило именно с тях.

Шапиро се обади по клетъчен телефон от кухнята. След минута-две се върна и седна до тях.

— Е? — попита Макбрайд. — Какво ви каза?

— Не можах да се свържа с него.

— Но…

— Говорих с жена му…

Изглеждаше странно потиснат.

— И какво ви каза тя? — попита Ейдриън.

— Беше много разстроена. Каза ми, че нощес мъжът й е бил блъснат от кола пред болницата. Полицията търси шофьора.

Макбрайд почувства как стомахът му се свива, като че ли е в самолет, попаднал във въздушна яма.

— Ще се оправи ли?

— Не.

Макбрайд сложи дърва в печката и донесе още отвън, докато старият учен приготвяше вечеря — ориз с домашно отгледани зеленчуци и бутилка червено вино. Беше чудесно. Докато се хранеха, Шапиро им разказа зловещата история за Програмата за мозъчен контрол на ЦРУ.

— Повечето хора смятаха, че това е отговор на нещата, които комунистите правеха в Централна Европа и Корея. Дори имаше показен процес срещу един унгарски кардинал. И тогава много се заговори за „промиване на мозъци“. Но истината е, че Програмата започна много преди това.

— „Програмата“ ли? — попита Ейдриън, като си припомни уебсайта на компютъра на сестра си.

— Така я наричахме — намръщи се Шапиро. — Но каквото и да бе името й — а тя имаше много имена — тя започна в Европа още по време на Втората световна война, когато специалните служби търсеха „хапче на истината“, за да го използват при разпити.

Той наля вино и обясни как проектът се е разраснал след войната, финансиран от новосъздаденото ЦРУ. През 1955-а били проведени повече от 125 опита в най-добрите университети на страната и в затворите с най-строг режим. Освен това подобни изследвания се правели в психиатрични клиники и в „граждански селища“, като се използвали „нищо неподозиращи доброволци“.

— Какво означава това? — попита Макбрайд.

— Например поставяха камери в публични домове и изпробваха хапчетата върху клиенти, без те да знаят — отвърна Шапиро. — Използвахме и наркомани, и хомосексуалисти. И комунисти. Извратени типове, изпаднали просяци, бездомници… — Той спря и добави с усмивка: — Либерали и футболни фенове.

Но бързо стана отново сериозен и им обясни положението през онези години.

— Това ставаше при първите мразовити вълни на Студената война — културният консерватизъм на Америка беше толкова силен, че подобни „упадъчни личности“ не се брояха за хора. Дори не бе нужно да се отчитаме, защото изследванията ни бяха засекретени. Това беше работа от „национален интерес“, което ни освобождаваше от всички нормални задръжки.

— Значи е било лесно да се скрие — обади се Ейдриън.

— Не криехме нищо — нещата просто бяха секретни. И когато някои от нас имаха морални проблеми с изпитването на химикали и медицински процедури върху неподозиращи субекти… Ами тези тревоги изглеждаха несъстоятелни, като се подчертаваше, че става дума за работа с врага.

— Мислех, че тогава Съветският съюз е бил истинският враг — намеси се Макбрайд.

— Разбира се. Но Студената война беше по-скоро домашен джихад, отколкото международен въпрос. Беше война за Американския начин на живот, който, мога да ви уверя, не включваше (поне по онова време) гейове, скитници, наркомани или… Въобще каквито и да било грешници.

— За какви изследвания говорим? — попита Макбрайд.

Старият човек се поколеба за момент и сви рамене.

— Добре — каза той повече на себе си, отколкото на гостите си, — това едва ли вече е тайна. Преди двайсетина години имаше разследвания в Конгреса. Излязоха книги, разсекретиха се съдебни дела…