Джон Кейс - Синдромът

И това го нервираше.

Затова сега му звънеше пак. Този път — у дома. В седем сутринта.

— Познай кой е?

Дорган изръмжа.

— Чарли, обажда се…

— Знам кой.

— Е, и? — попита Шоу. Гласът му беше пълен с възможно най-голямата ирония, на която бе способен.

— Какво?

— Обаждам ти се… за онова, което ти изпратих.

Отговорът на Дорган беше дълго мълчание.

— Ало? — рече след малко Шоу.

— Чувам те — отвърна Дорган.

— Ами кажи ми…

— Наистина не мога да говоря за това, Рей.

— Какво?! — Шоу реши, че не е чул добре.

— Казах, че не мога да говоря за това. И двамата не можем.

— Не вярвам на ушите си — отвърна Шоу. — Какво значи…

— Виж — трябва да свършвам — каза Дорган. — Ще говорим по-късно. — И затвори.

Партньорът му по скуош остана да гледа тъпо мобилния си телефон.

Този път Ейдриън знаеше имената на двата огромни лъва пред входа: Търпение и Смелост. И знаеше къде може да намери компютър, с който да може да влезе в „Нексис“. Седна пред отворения терминал в компютърната зала на библиотеката, отиде на уебстраницата на Нексис и вкара абонаментния номер на „Слоу & Хюли“ и паролата. Когато се появи въпросната страница, натисна бутона „търсене“ и след това „новини“. Накрая вкара в прозорчето името „Макбрайд“ и добави Сан Франциско, 1996 и за да е сигурна — 1995 и 1997.

След трийсет секунди на екрана се появи списък документи. Бяха всичко на всичко 204, споменаващи различни Макбрайдовци в Сан Франциско през съответните години. Имаше рекламни съобщения за промоции или за пенсиониране на служители, които се казваха Макбрайд. Ричард Макбрайд. Фред Макбрайд. Делано Макбрайд. Имаше няколко истории за предварителните футболни кръгове (чиито отбори включваха и един защитник на име Антван Макбрайд), както и статия за един престарял съдия, популярен ресторант и заведение на брега на океана, които — както и всичко останало — носеха името Макбрайд. И още много.

Но във вестниците през последните десет години нямаше репортаж за убийство или за двойно убийство, извършено от мъж на име Лу Макбрайд — или някой друг Макбрайд. Ейдриън разшири търсенето, включи цяла Калифорния и извика още няколко съобщения. По-внимателното им прочитане разкриваше, че нямат нищо общо с темата. Във Фресно през 1996 някакъв Макбрайд беше застрелял с пистолет някакъв търговски служител. Друг Макбрайд беше обвинен в непредумишлено убийство в пияно състояние, когато прегазил двама души с колата си (семейството искало да го обвини в предумишлено убийство, но не станало). И така нататък.

Изкуши се да се върне в „Мейфлауър“, да звънне на Шоу и да му каже, че и тази самоличност на Дюран е илюзия, както и предишната. Но защото беше адвокат и се гордееше, че стига до дъното на нещата — за да е винаги подготвена — мина през целия списък.

И това се оказа твърде полезно. С помощта на „КУИК“ изваждаше думите, които я интересуваха от всяка от историите. Така че не й се налагаше да ги чете, а само да ги преглежда.

И като се връщаше назад към 1997, стигна до материал №138, публикуван в „Сан Франциско Икзаминър“ на 16 юни, 1996 г.:

„Млад учен вероятно загинал в самолетна катастрофа

Кап Аитен (Ройтерс)

Жителят на Сан Франциско Луис Макбрайд, 26, вероятно е загинал. Спасителните екипи спряха търсенето на неговия изчезнал самолет във високите планини западно от града.

Макбрайд е бил единственият пътник в една наета «Чесна», изчезнала при буря във вторник вечерта. Въздушните контрольори в хаитянската столица Порт о Пренс съобщават, че от самолета не са получавани сигнали за бедствие.

Зоната, където се предполага, че се е разбила малката «Чесна», е необитаема планинска джунгла. Усилията за откриване на самолета бяха прекратени поради извънредно лошото време.

Випускник на Станфордския университет, с докторска степен по психология, през последните две години Макбрайд е пътувал на разноски на една фондация. Професор Иън Хартуиг от «Станфорд» изразява потреса и тъгата си от «трагичната загуба на този приятен младеж и обещаващ учен».

Макбрайд няма никакви роднини.

Снимка: портрет (Макбрайд)“

Ейдриън се замисли. Дали Дюран беше наистина Макбрайд? Или това беше още една открадната самоличност? Какво ако в него имаше поредица от личности, насложени като в матрьошка, и тази — Лу Макбрайд — беше само черупка за няколко други? Каква беше тази история с убийството на семейството му? Във вестниците нямаше нищо за това — с материала Ройтерс доказваше, че това въобще не се е случвало. Ако Макбрайд бе убил някого, това щеше да бъде споменато в материала — и професорът от Станфорд нямаше да го споменава като „приятен младеж“.